Дъглас Престън - Сблъсък

— Мисля в момента — изпъшка Аби.

Джаки подкара лодката в бавен кръг, без да се отдалечава от подветрената страна.

— Стига си пъшкала. Всеки момент ще бъде тук. Съсредоточи се. Ти си умна. Ще се справиш.

Аби погледна към радара в търсене на приближаващата се лодка. Поигра си с настройките, опитвайки се да изчисти смущенията от дъжда и бурното море. Екранът беше покрит със звездички. Постепенно, докато регулираше различните параметри, тя започна да различава образа на огромния оголен риф от дясната им страна, който се явяваше като голямо зелено петно на екрана. След миг тя видя и друга точка, по-малка, която ту се появяваше, ту изчезваше, но определено се приближаваше към тях.

— Това е — каза тя. — Идват. Вкарай лодката в канала между двете скали.

— Да не си полудяла? Това е много тесен пролив с подводни камъни от двете страни!

— Пусни ме на кормилото тогава.

— Не. Аз ще го направя.

— Вкарай ни там така, че да не ни вижда на радара си.

Джаки се втренчи в нея с побледняло лице.

— И после какво?

— Трябват ни оръжия. — Аби отвори вратата към стълбите и се спусна надолу, държейки се за парапета. Изпитвайки ужасяващо усещане за дежа вю, тя влезе в кабината, измъкна кутията с инструменти и извади навън малки клещи секачи, стандартно бордово оборудване за справяне със замръзнали болтове, клеми и кабели. Освен това взе ножа за изкормване на риба и една дълга отвертка „Филипс“. Изкачи се обратно и стовари инструментите на таблото.

Аби осъзна, че Джаки трепери. Тя я сграбчи за раменете и се наведе към лицето й.

— Нали искаше план? Ето ти план. Блъскаме се в тях. Прехвърляме се на борда. Убиваме го. Освобождаваме татко.

— Блъскаме се и двете лодки потъват.

— Не и ако ги блъснеш откъм широката страна на бакборда, до рулевата каюта. Килът ще яхне фалшборда, а ти веднага ще дадеш на заден ход и ще ни измъкнеш оттам, преди да сме си счупили гръбнака. Конструкцията на „Марея“ е като на тухлен кенеф.

— Таран, абордаж и убийство? Той е въоръжен! А ние с какво разполагаме — с рибарски нож?

— Да не би да имаш по-добър план?

— Не.

— Тогава ще караме по моя.

Зелената точка на радарния екран се приближаваше все повече. Аби се взря в тъмнината и забеляза проблясването на светлинка.

— Включил е прожектора! Тръгвай!

Джаки подкара лодката и зави зад скалите, ожесточено маневрирайки, борейки се с вятъра, морето и мощното течение между скалите. Ревът на разбиващите се в скалите вълни беше оглушителен, вятърът засипваше лодката им с пръски. Джаки се опита да я задържи в средата на протока, далеч от ревящите пенести вълни, които бучаха в подножието на настръхналите скали.

— И как да разбера кога да изляза и да се забия в него?

— Той ще навлезе в подветрената страна — каза Аби, — също като нас. Ще ни търси, ще оглежда навред с прожектора. Бавна мишена. Когато не ни забележи, ще се обади по радиото. Това ще е нашият сигнал. Излизаш с пълна скорост и се насочваш към лодката му. Ето, дръж ножа.

Джаки взе дългия рибарски нож и го затъкна в колана си.

Аби напъха дългата отвертка в единия си джоб, а в колана пъхна един тежък гаечен ключ.

— Аз ще застана до перилата на носа и ще се приготвя за скок.

Морето блъскаше лодката към скалите и Джаки се опитваше да я контролира, да я държи далеч от разпенените засмукващи ги вълни.

— Няма да се получи…

— Трябва да се получи!

Часовникът в стаята показваше почти три, а обсъжданията продължаваха, без да стигат доникъде. От плоския екран в дъното на стаята председателят на Обединения комитет на началник-щабовете най-накрая заговори, обръщайки се към Чодри. Гласът му беше мек, учтив.

— Щом отхвърляте военния вариант, доктор Чодри, имате ли с какво да го замените?

Чодри го погледна.

— С проучвания. Изследвания. Сега, когато вече знаем къде е — ако приемем, че нещото на това изображение е отговорно за стрелбата със странна материя — можем да пренасочим нашите сателити към него. Просто трябва да извадим координатите от диска.

— А след това? — попита председателят.

— Ще се опитаме да се свържем с него.

— И какво точно ще му кажем?

— Ще обясним, че искаме мир — че сме мирни хора. Че не представляваме заплаха за тях.

— Мирни хора? — изсумтя Майкълсън. — Да се надяваме, че „машината“ е спала дълбоко през последните няколко кървави столетия.

— Всъщност, това може да се окаже проблемът — отвърна Чодри, — причината, поради която ни атакува. Заради нашето агресивно поведение. Кой знае откога ни наблюдава, подслушва нашите радио и телевизионни предавания, с които заливаме космоса през последното столетие. Компютрите му сигурно са ги дешифрирали. Всеки, който е гледал новинарските емисии от последните сто години, ще придобие доста мрачна представа за човечеството.