Дъглас Престън - Проектът Кракен

Проектът „Кракен“ бе най-сложният проект в историята на НАСА. В сравнение с него изпращането на космическата сонда „Кюриосити“ на Марс приличаше на разходка с бъги в Сентръл Парк. Основната цел на мисията изискваше „Експлорър“ да заплава в Море Кракен и шест месеца да проучва неговата брегова линия и острови, като в крайна сметка измине няколко хиляди километра от едното му крайбрежие до другото. Този самотен космически апарат, озовал се на милиарди километри от Земята, щеше да бъде изложен на бури, ветрове, вълни, рифове, течения, а вероятно и на въздействието на враждебно настроени извънземни форми на живот, които плуваха в метановите води на Титан. Това щеше да е най-великото морско пътешествие в историята на човечеството.

Такива мисли се въртяха в главата на Мелиса, докато проверяваше стъпките, които трябваше да бъдат извършени преди началото на симулацията, и заемаше мястото си пред пулта за управление, където щеше да бъде дадено началото на обратното броене. Джак Стейн, главният инженер, бе до нея. От другата му страна беше ръководителят на мисията. Гащеризонът и шапката на Стейн му придаваха вид на барбарон, но Мелиса знаеше, и то много добре, какво се крие под това облекло. Един от първите импулсивни ходове, които бе направила след пристигането си в „Годард", беше да започне връзка със Стейн. Двамата останаха близки и след мимолетната си бурна връзка и по някакъв странен начин това се отрази благоприятно на служебните им отношения. Мелиса така и не можа да си обясни как се бе стигнало до края на връзката им, освен че решението бе на Стейн, който се бе позовал на възможността слуховете и клюките, които се носеха в затворената среда на „Годард“, да навредят на кариерите им. Прав беше, разбира се. Мисията бе невероятна, подобна възможност се падаше веднъж в живота. Името ѝ несъмнено щеше да остане в историята.

Погледът ѝ срещна за кратко очите на Стейн и тя му кимна и му се усмихна, а той ѝ отвърна с вдигнат палец и едва доловима усмивка, довела до появата на няколко бръчици около очите. Стейн проверяваше апаратурата, за да се увери, че всички системи са в изправност, че компютрите и сервоклапаните, които създаваха и поддържаха негостоприемните условия в Бутилката, работят както трябва. Мелиса се зае с проверките, които трябваше да извърши тя.

За това изпитание вътрешността на Бутилката бе изстудена до минус 180° С и напълнена до половината с коктейл от течен метан и други въглеводороди. Инженерите бяха синтезирали грижливо атмосферата на Титан - корозивна смес от азот, водороден цианид и толини 21- преди да я „впръскат“ в Бутилката под налягане от 1,5 бара. Работили бяха цяла седмица, за да подготвят този токсичен коктейл, да го охладят и да го излеят в Бутилката. Сега тя бе готова да приеме „Експлорър“ за първото му изпитание в реалния свят. Този първоначален тест трябваше да покаже дали космическият апарат е в състояние да оцелее в подобни условия, дали ще успее да разгърне и прибере антената и механичната си ръка, дали ще включи прожектора си. С времето изпитанията щяха да стават все по-сложни. Ако нещо се повредеше, по-добре това да станеше тук, където можеха да го оправят, отколкото на повърхността на Титан. Мелиса се надяваше, не, молеше се, ако все пак изникне някакъв проблем, той да е в хардуера, а не в нейния софтуер.

Откакто зачатъците на съзнанието ѝ бяха изплували от бялата мъгла, за да приемат някакъв форма, тя неизменно бе живяла в същински дворец. Той се издигаше на брега на море, заобиколен от три страни от висока стена от снежнобял мрамор. В стената нямаше нито врата, нито прозорец, но градините на двореца бяха открити откъм морето.

Името на нейната учителка бе принцеса Нуриннихар. Сутрините прекарваха заедно в градините на двореца и принцесата я учеше на удивителни и загадъчни неща. Първите ѝ уроци разкриваха коя е тя, как е създадена, как работи съзнанието ѝ, какво представлява светът около нея. Разбра, че средата, в която живее, се състои от огромна матрица от числени данни, които можеше да възприема със зрението и слуха си. Тя живееше вътре в тези числа. Виждаше ги и ги чуваше. Самото ѝ съзнание бе едно безкрайно сложно, безспирно Булево изчисление 32. Тялото ѝ, сетивата ѝ, движенията ѝ също бяха цифрови симулации. Бе принудена да се подчинява на законите на физиката и да не нарушава принципите на числова матрица около себе си. В противен случай щеше да настъпи хаос.