Дъглас Престън - Проектът Кракен

- Два през нощта е. По това време се пази тишина. Ако не ви харесва, повикайте сестрата.

Жената натисна звънеца, веднъж, втори път, трети път, като не спираше да ломоти възмутено.

Междувременно Мелиса се върна при леглото си, легна както си бе, с дрехите, зави се и придърпа стойката на интравенозната система така, че да създаде илюзията, че не е разкачена. След минута в стаята влезе една от сестрите от нощната смяна. Изражението ѝ показваше, че изобщо не е доволна. Леглото на Мелиса бе по-близо до вратата, а това на другата жена - до прозореца.

- Какво има? - попита сестрата.

Съседката по стая на Мелиса се впусна в дълга разгорещена тирада, пълна с обвинения срещу Мелиса, която ѝ откраднала дистанционното. Сестрата отхвърли всичките ѝ аргументи и обясни, че по това време трябва да се пази тишина. Жената обаче повиши тон, възрази, че не чува добре, че е от хората, които бодърстват нощем, че подобни правила били проява на дискриминация спрямо нея, че щяла да се свърже с адвоката си...

„Бог да я благослови - помисли Мелиса. - Играе точно ролята, която исках“.

Реши да се намеси, както бе легнала, със завивки, дръпнати до брадичката.

- Тази жена не ме оставя да спя от часове! Освен това ме заплаши!

С това само наля масло в огъня и възрастната жена се развика:

- Не съм я заплашвала! Изобщо не съм я заплашвала! Тя ми открадна дистанционното!

- Взех го, за да мога да спя! И няма да ти го върна!

- Върни ми го! Това е кражба! Извикайте полиция!

Ставаше все по-добре и по-добре. Сестрата, вбесена от случващото се, също повиши глас, за да изложи контрааргументите си. В този момент - точно както се бе надявала Мелиса - на вратата се появи полицаят.

- Проблем ли има?

- Полицай! - изкрещя ядосаната жена. - Тази ми открадна дистанционното!

Полицаят само я изгледа: очевидно не знаеше как да реагира.

- Ако нямате нищо против - каза уморено Мелиса, която продължаваше да лежи завита чак до брадичката, - ето ѝ дистанционното. Искам да спя. Вие се оправяйте с нея - добави и подаде дистанционното на полицая. - Бихте ли дръпнали завесата, ако обичате?

Полицаят послушно дръпна завесата около леглото ѝ.

Възрастната жена продължи да се оплаква и полицаят отиде до леглото ѝ и се опита да я вразуми. Това предостави на Мелиса възможността, която дебнеше. Докато вниманието и на сестрата, и на ченгето бе ангажирано с жената, Мелиса отметна завивките и стана. Наведе се и подреди възглавниците под завивката така, че да създаде илюзията, че се е завила презглава. После пристъпи тихо към вратата, излезе и щом се озова в коридора, изправи гръб и закрачи уверено, като се постара да си придаде самоуверен делови вид. На минаване покрай стаята на сестрите кимна на дежурната сестра и продължи към стълбите, които водеха към фоайето.

Слезе и мина покрай рецепцията. Никой дори не я погледна. Пред входа на болницата имаше стоянка за таксита, на която бе спряло самотно такси с работещ двигател. Мелиса отвори вратата и даде на шофьора адреса на апартамента си в Грийнбелт, Мериланд.

Облегна се на седалката, докато таксито ускоряваше по Белтуей, околовръстното шосе на Вашингтон. Наближаваше три сутринта, но въпреки това движение имаше. Така бе почти винаги - и през деня, и през нощта. След десет минути колата спря на паркинга пред жилищната сграда, в която живееше Мелиса. Тя помоли шофьора да я изчака, качи се пеша до третия етаж, измъкна раницата си от килера, напъха в нея обувките си за катерене, оборудване за къмпинг, туристически дрехи, малко храна и два литра вода и я метна на гърба си. Слезе и каза на шофьора да я откара до задния вход на кампуса на космическия център „Годард“.

Когато стигнаха, слезе и нарами раницата. Вратата бе заключена, а капаците на караулката бяха затворени, както можеше да се очаква - охраната на кампуса в „Годард“ бе доста слаба. Сериозната охрана започваше на входовете на отделните сгради.

Таксито тръгна. Мелиса се огледа, не видя никого, бързо се покатери по металната ограда и скочи на тревата от другата страна.

Сервизният път, осветен от улични лампи, се виеше плавно между горичката и поставения на пиедестал двигател от ракета „Сатурн V“. Отвъд тях се издигаха няколко сгради, окъпани в светлина: най-далечната бе унищоженото вече съоръжение за провеждане на изпитания. Въздухът бе студен, миришеше на есен. За миг Мелиса изпита дълбоко съжаление. Толкова усилия бе вложила в работата си тук. Това бе мечтата на живота ѝ. Сега обаче виждаше това място за последен път. С този етап от живота ѝ бе приключено. Трябваше да оцелее, а за целта трябваше да унищожи Дороти. Вече мислеше как да я проследи онлайн и да я изтрие. Но се нуждаеше от време, за да състави плана си, и от място, на което да няма никакъв достъп до интернет.