Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

Когато стигна до мястото, от което се беше разнесъл звукът, плъзна лъча на фенерчето наоколо. В ъгъла бяха натрупани палети със стари части от коли, опаковани в найлон и грижливо надписани — веществени доказателства, изрязани от автомобилите още преди години — но още не можеше да ги изхвърлят.

Нищо. Просто беше нервен, уплашен от случката по-рано — и толкова. Може да бяха плъхове, нали? Върна се в малкия си офис, седна и включи звука на телевизора, този път малко по-високо от обикновено. Телевизионните гласове го успокоиха. Даваха една от любимите му серии — онази, в която банкерът инсценира индианско нападение срещу имението „Клампет“. Той си отвори нова кутия диетична кола и се приготви да й се наслади.

Звън!

Блокър се понадигна на стола, изключи звука на телевизора и напрегнато се заслуша.

Звън!

Равномерно, неестествено, почти преднамерено иззвънтяване — и идваше от същото място, по дяволите! На мониторите не се виждаше нищо. Той пак отхвърли мисълта да задейства алармата.

Изправи се и светна фенерчето. С дясната ръка откопча кобура и извади пистолета. Отиде пак в ъгъла, от който се разнасяха звуците, и спря с надеждата да ги чуе отново. Нищо. Продължи зад камарите палети, за да провери дали нещо или някой не се крие между тях и стената.

Тръгна бавно по дългата пътека между палетите, спря, преди да стигне до последната, и се заслуша. Пак нищо. Странна работа.

Колебливо се приближи до последните палети, заобиколи ги и плъзна лъча на фенерчето покрай стената.

Усети нещо като раздвижване на въздух зад себе си и рязко се завъртя. От сумрака изскочи черна сянка, ала преди да успее да извика, проблесна стомана, нещо го опари по шията, пред очите му причервеня — и всичко свърши.

Гедеон Крю чакаше и се вслушваше. В склада имаше още някой, сигурен беше. Охранителят също го чу и отиде да провери, върна се, после пак отиде. Втория път не се върна и скоро се разнесе приглушен шум от борба, последван от изшляпване на нещо мокро върху пода.

Той продължи да чака, седнал абсолютно неподвижно в колата. През няколко пролуки сред автомобилните останки виждаше широката централна пътека, която стигаше до бюрото с мониторите в отсрещния край на склада. Охранителя още го нямаше — бавеше се прекалено дълго.

Чу тихо шляпване. Нещо се изтърколи измежду палетите отдясно и бавно спря на пътеката.

Отсечената глава на охранителя.

Изтръпна. Веднага разбра, че това е капан — начин да го накарат да се издаде, да го подплашат или да го подведат да отиде да провери какво става. В склада имаше още някой — и сега мишената беше той.

Бързо обмисли възможностите си. Можеше да остане и да се бие — или да дебне своя преследвач. Само че противникът му държеше всички козове — явно знаеше точно къде е той, имаше предварително подготвен план, беше примамил и убил охранителя ефикасно и почти безшумно… Инстинктът му подсказваше, че врагът му е изключителен професионалист.

Тогава какво да прави? Да си плюе на петите. Вече беше взел джиесема, в колата нямаше нищо друго.

Само че противникът му — или противниците? — очевидно очакваше да направи тъкмо това. Противници. Виж, тази мисъл вече бе вледеняваща.

Трябваше да направи нещо неочаквано. Но какво можеше да е неочаквано? Намираше се в безопасност в смачканата кола, ала всеки опит да избяга от склада щеше да го изложи на опасност.

Беше се прецакал.

Изведнъж осъзна, че убиецът… или убийците през цялото време са го следили. В момента навярно бяха заели позиция и се целеха в неговата клетка — само чакаха да излезе навън. Нямаше да търколят главата, ако не знаеха къде е.

Изход все пак имаше . Макар и с огромен риск, поне щеше да остане жив. Не виждаше други възможности.

Погледна си часовника. После вдигна колта и внимателно се прицели в ключалката на вратата на склада. Натисна спусъка и изстрелът отекна в затвореното помещение. Куршумът улучи клавиатурата и сирената отново зави.

Сега трябваше да прояви повече търпение от убиеца. Защото неизвестният му противник все някога щеше да се опита да избяга. Тогава щеше да се измъкне и той.

Кой беше този анонимен враг? Шофьорът на черния джип ли? Нямаше кой друг да е — бяха успели да го разгледат добре по време на гонитбата.

Прозвуча гърмеж и куршумът се заби в смачканото такси, последван от втори и трети — едрокалибрени куршуми, потъващи в метала като в масло. Гедеон стъписано осъзна, че убиецът няма намерение да бяга, поне не веднага. Значи трябваше да го принуди, за добро или лошо.