Камила Лекберг - Прокоба

– Колко хубаво ще бъде да ви гледаме по телевизията! Вас и малкото ни градче, разбира се. Никога не съм си представяла, че ние тук, в Танумсхеде, ще се прочуем в цялата страна! – бъбреше дребна лелка с нелеп вид и току поглеждаше кокетно към камерата на тавана.

Бедната глупачка! Изобщо не ѝ хрумваше, че това е най-сигурният начин да я изрежат от предаването. Погледи право в камерата са абсолютното табу.

– Сметката ви е триста и петдесет крони и петдесет йоре – изморено съобщи Йона и погледна лелката.

– Аха, да, да, ето картата ми – отзова се жадната за телевизионна слава женица и прокара картата си през четеца. – Оле-мале, а сега трябва да закрия пин-кода – изчурулика тя.

Йона въздъхна. Идеше ѝ да зареже касата и да излезе в нерегламентирана почивка. Продуцентите обожават разправии с шефовете и подобни скандали, но ѝ се струваше прекалено рано да проявява неподчинение. Ще потърпи още седмица, а после ще започне да се бунтува.

Питаше се дали родителите ѝ ще я гледат по телевизията в понеделник. Най-вероятно не. Рядко им оставаше време за толкова тривиални занимания като гледане на телевизия. И двамата бяха лекари и времето им беше малко по-ценно, отколкото на всички останали. Вместо да изгубят един час за риалити предаване или за разговор с дъщеря си, можеха да го посветят на операция за поставяне на байпас или на бъбречна трансплантация. Себичността на Йона ѝ пречела да го осъзнае, казваха ѝ те. Веднъж татко ѝ дори я заведе в болницата и я накара да гледа, докато оперират сърцето на десетгодишно дете, за да разбере защо професията на родителите ѝ е толкова важна и защо не могат да прекарват толкова време с нея, колкото им се иска. Мама и татко притежават рядката дарба да помагат на другите хора, обясни ѝ баща ѝ, и се чувстват морално задължени да използват този дар.

Що за глупости! Какъв смисъл има да създаваш деца, ако не ти остава време за тях? Защо тогава хората не се отказват от поколение, та да могат двайсет и четири часа в денонощието да бъркат в нечий чужд гръден кош?

На следващия ден след посещението в болницата Йона започна да се самонаранява. Усещането я изпълни със спокойствие. Още след първата следа, която ножът остави по ръката ѝ, безпокойството ѝ стихна. Сякаш изтече през раната и изчезна с кръвта, която бавно бликаше, червена и топла. Йона обожаваше да гледа кръв. Обожаваше усещането, докато ножът, бръснарското ножче, кламерът или каквото ѝ попадне под ръка изтръгва тревогата, здраво вкопчила се в гърдите ѝ.

Откри, че това е единственият начин да ѝ обърнат внимание. Кръвта привличаше погледите им и само тогава те я виждаха . Ала притокът на адреналин отслабваше след всяко порязване. С всяка рана, с всеки белег успокоителният ефект, който самобичуването упражняваше върху душевното ѝ страдание, ставаше все по-нищожен. В началото родителите ѝ се безпокояха, ала впоследствие започнаха да посрещат раните ѝ с равнодушие. Отказаха се да ѝ помагат. Решиха да посветят усилията си на онези, които могат да бъдат спасени: хора с болни сърца, с тумори в червата, с нефункциониращи органи, подлежащи на подмяна. А Йона не страдаше от такова заболяване, с което да предизвика желанието им да ѝ помогнат. Понеже боледуваха не органите, а душата ѝ, скалпелът нямаше как да я спаси. Затова двамата хирурзи просто се отказаха да опитват.

Любов Йона можеше да получи единствено от камерите и от хората, които всяка вечер сядат пред телевизорите да я гледат. Нея .

Зад гърба ѝ някакво момче попита Барби може ли да пипне циците ѝ. Такива кадри побъркват зрителите. Йона старателно повдигна ръкавите си, за да се виждат белезите – единственото, с което можеше да привлече вниманието.

– Мартин, може ли да вляза за малко? Трябва да обсъдим един въпрос.

– Разбира се, влизай – подкани го с ръка Мартин. – Тъкмо привършвам едни доклади. – Какво има? Виждаш ми се угрижен.

– Вече и аз не знам какво да си мисля. Преди обяд получихме доклада на патолозите за аутопсията на Марит Каспершен и той съдържа няколко необясними заключения.

– Какви? – Мартин се наведе напред със заинтересован вид.

Спомняше си, че Патрик бе подхвърлил нещо в този дух в деня на злополуката, но после коментарът излезе от ума му, а и Патрик не бе подхващал темата.

– Педершен е описал подробно всички наранявания по тялото. Чухме се и по телефона, но не успяхме да изясним възникналите въпроси.

– Слушам те. – Любопитството на Мартин растеше с всяка изминала секунда.