Камила Лекберг - Прокоба

– Колко хубаво – усмихна се Мартин.

– Направо невероятно! – Патрик удари с длан по рамката на вратата. – Сега ще отида при Мелберг, за да се свърши по-бързо. После ще поговорим по-подробно.

– Добре.

Мартин се върна към докладите: друга част от професията, която би предпочел да си спести.

Дните се нижеха изключително мудно. Петъкът – и любовната среща за вечеря – сякаш никога нямаше да дойде. Любовна среща ли? На неговата възраст бе странно да мисли в такива категории. Но вечеря със сигурност щеше да има. Когато се обади на Росмари, не бе измислил конкретен план и затова остана безкрайно изненадан, когато се чу как я кани на вечеря в „Странноприемницата“. А сега портфейла му го чакаше още по-голяма изненада. Мелберг недоумяваше какво му става. Досега дори не му бе хрумвало да посети толкова скъп ресторант, още по-малко – да плати вечеря за двама. Никак не се вписваше в нагласите му. Ако трябваше да е честен, очакваше с огромно нетърпение двамата с Росмари да седнат в ресторанта, да гледа лицето ѝ на стеаринови свещи, докато сервитьорите им поднасят вкусни ястия. Мелберг тръсна объркано глава, а гнездото от коси, заметнато върху темето му, се свлече над едното му ухо. Собствените му постъпки му се струваха неразбираеми. Дали не е болен? Пак преметна косата си над темето, за да скрие плешивината, и попипа челото си. Не усети никакви признаци на повишена температура. И все пак имаше нещо тревожно в поведението му, чувстваше се странно. Може би ако хапне нещо сладко, ще дойде на себе си.

Вече посягаше към кокосовите топчета в най-долното чекмедже, когато някой почука на вратата.

– Да? – извика той с раздразнение.

– Извинявай, прекъснах ли те? – Патрик подаде глава в кабинета му.

– Не, не – отвърна Мелберг и едва потисна напиращата в гърдите му въздишка, като хвърли последен, изпълнен с копнеж поглед към чекмеджето с лакомствата. – Влизай, влизай.

Изчака Патрик да седне. Мелберг питаеше смесени чувства към прекалено младия комисар. Всъщност Патрик наближаваше четирийсетте, ала началникът отказваше да го вземе предвид. Мелберг признаваше отличния му детективски нюх при разследването на убийства през последните години. Великолепната му работа гарантира на Мелберг място във вестникарските колонки. От друга страна обаче, везните често натежаваха в обратната посока, защото Мелберг забелязваше у Патрик явно чувство за превъзходство над началника. Патрик, разбира се, не го демонстрираше явно и се отнасяше с необходимото уважение, каквото се изисква от подчинен, но Мелберг усещаше отношението му по-скоро интуитивно. Ала докато Хедстрьом си вършеше съвестно задълженията, а Мелберг затвърждаваше в медиите имиджа си на компетентен ръководен кадър, началникът бе решил да подминава поведението му, като, разбира се, не го изпуска от очи.

– Получихме доклада за злополуката от понеделник.

– И? – отегчено попита Мелберг. Пътните произшествия са почти ежедневие за служителите на реда.

– Ами… възникнаха някои неясноти.

– Неясноти ли? – Хедстрьом успя да събуди интереса на началника си.

– Да – потвърди Патрик и се зачете в книжата, за да открие нужната информация. – По тялото на жертвата са открити наранявания, които не са причинени от катастрофата. Освен това Марит е починала преди колата да аварира. От алкохолно отравяне. Алкохолът в кръвта ѝ възлиза на 6,1 промила.

– Шегуваш ли се?

– За жалост, не.

– А какви са точно нараняванията? – Мелберг се наведе напред.

– Във и около устата – отвърна Патрик след кратко колебание.

– Около устата, значи – скептично повтори началникът.

– Да. – Патрик зае малко отбранителна позиция. – Знам, че не е много, но като се има предвид, че близките ѝ отричат някога да е употребявала алкохол, такова голямо количество в организма ѝ изглежда подозрително.

– Подозрително ли? Да не искаш да започнем следствие само защото случилото се ти изглежда „подозрително“?

Мелберг вдигна вежда и изгледа Патрик. Претенциите на комисаря никак не му се нравеха, защото не виждаше достатъчно основания да даде ход на разследване. От друга страна, интуицията на Патрик досега не ги бе подвеждала и Мелберг се чудеше дали и този път да не му даде карт бланш. Той поразмисли няколко минути, докато Хедстрьом го наблюдаваше в напрегнато очакване.

– Добре – заключи Мелберг. – Имате няколко часа. Ако откриете – защото предполагам, че ще вземеш и Мулин – нещо съмнително, продължете. Но ако подозренията ви не се потвърдят, забранявам ви да пилеете повече време по този случай. Ясно?