Камила Лекберг - Прокоба

– Но, Ерика, до сватбата остават едва шест седмици! – възкликна Ана. – Каква рокля ще носиш? Помисли ли с какво да облечеш децата? А булчински букет? Запазихте ли стаи за гостите? Обмислихте ли как ще подредите масите?

Ерика вдигна ръка през смях. Мая наблюдаваше разговора от детското си столче и явно се чудеше откъде се взе цялото това радостно оживление.

– Чакай малко… Ако продължаваш в същия дух, ще съжаля, че Дан успя да те измъкне от леглото.

Ерика се усмихна и намигна шеговито.

– Добре, де, добре. Повече нито дума! – обеща Ана. – Само последно да те питам: наехте ли диджей?

– Не, не и пак не е отговорът на всичките ти въпроси – въздъхна Ерика. – Уви. Още не съм… намерила време да се занимая с тях.

Лицето на Ана стана сериозно.

– Не си намерила време, защото от месеци се грижиш сама за три деца. Прощавай, Ерика. И на теб не ти е било леко. Иска ми се да можех… – тя млъкна и Ерика видя как очите на Ана се напълниха със сълзи.

– Шшшт, спокойно. Адриан и Ема не ми създават никакви проблеми, а и през деня ходят на детска градина. Не съм се чувствала претоварена от задължения, но децата се нуждаят от майка си.

Ана се усмихна тъжно. Докато двете сестри разговаряха, Дан се отдалечи и започна да закача Мая, за да не ги смущава.

– Съвсем забравих! – Ерика скочи от стола и погледна големия кухненски часовник. – Закъснявам! Трябваше отдавна да съм тръгнала към градината. Ако не побързам, Ева ще побеснее!

– Днес аз ще ги взема – спря я Ана и също стана от мястото си. – Дай ми ключовете за колата.

– Сигурна ли си?

– Абсолютно. Ти ги посрещаш всеки ден. Днес ще се заема аз.

– Децата ще полудеят от радост – увери я Ерика и седна.

– Да – усмихна се Ана и взе ключовете от кухненския плот. В антрето се обърна:

– Дан… благодаря ти. Имах нужда точно от такъв задушевен разговор.

– Прекарахме си страхотно – увери я той. – Може и утре да се поразходим, ако времето позволява. До три без петнайсет съм на работа. Какво ще кажеш да повървим около час, преди да стане време да вземеш децата от градина?

– Звучи чудесно! Но сега трябва да тръгвам. Иначе Ева ще побеснее или как точно го каза Ерика…

Ана се усмихна и изчезна.

Ерика се обърна към Дан:

– Какво правихте по време на разходката? Да не пушихте хашиш?

– Нищо подобно – засмя се той. – Ана имаше нужда да сподели с някого как се чувства и изведнъж се отпуши. Щом започна да говори, не можех да я спра.

– От няколко месеца се опитвах да я приканя към разговор – отбеляза Ерика. Не успя да прикрие, че се чувства малко засегната.

– Знаеш как стоят нещата между вас двете, Ерика – спокойно напомни Дан. – С Ана имате много недоизказани неща и за нея не е лесно да говори с теб. Прекалено сте близки – за добро или лошо. Но докато се разхождахме, тя ми сподели колко ви е благодарна – на теб и на Патрик, – задето се грижите за нея и най-вече задето се държите прекрасно с децата.

– Наистина ли ти го каза? – попита Ерика и долови силната си жажда да чуе още веднъж същото.

Тя бе свикнала да се грижи за Ана и го правеше с удоволствие, но колкото и егоистично да звучи, искаше Ана да оцени подобаващо помощта ѝ.

– Да – потвърди Дан и сложи ръка върху нейната. Усещането беше приятно и познато. – Но това със сватбата ми прозвуча доста тревожно. Ще успеете ли да организирате всичко за оставащите шест седмици? Кажи с какво мога да помогна.

Докато говореше, той правеше физиономии на Мая и малката се заливаше от смях.

– И как точно ще ми помогнеш? – изсумтя Ерика и наля още кафе в чашите им. – Ще ми избереш булчинска рокля?

– Ако ми позволиш, ще подбера най-красивата – засмя се Дан. – Например ще подслоня част от гостите ви вкъщи, ако се налага. У дома има много място.

Изведнъж стана сериозен и Ерика веднага разбра какво го натъжи.

– Всичко ще се оправи – утеши го тя. – Ще видиш.

– Дали? – мрачно се усъмни той и отпи от кафето. – Един господ знае. Толкова ми липсват, че сърцето ми ще се пръсне.

– Само децата ли, или и Пернила?

– Не знам. И децата, и тя. Все пак приех, че Пернила продължи напред. Но вътрешно умирам при мисълта, че не виждам момичетата всеки ден, не ги събуждам сутрин, не ги водя на училище, не вечерям заедно с тях, не обсъждаме как е минал денят им. Всичко това ме съсипва. Защото как минава животът ми? Кукувам си сам в празна къща. Исках да я задържа, за да не се разделят децата с дома, където са израснали, но няма да се справя финансово. Навярно до половин година ще се наложи да я продам.