Камила Лекберг - Прокоба

– От социалната служба в Удевала не се ли обадиха с някаква информация?

– Още не. Не е толкова лесно да изровиш данни отпреди толкова много години. Но все някъде из архивите на службата трябва да има сведения за тези деца. Не може просто да са изчезнали.

– Какъв кошмарен живот е живяла…

– Кой? Хеда ли? – попита Патрик, макар да разбра отлично кого има предвид Йоста.

– Да. Представи си какво е носиш такава вина години наред.

– Не е никак чудно, че е пиела, за да притъпи болката.

Йоста мълчеше, загледан през прозореца.

– Какво ще правим? – попита най-сетне той.

– Докато разберем къде са попаднали децата, ще работим по другите следи, с които разполагаме: Сигрид Янсон, кучешките косми, открити по тялото на Лилемур… Ще се опитаме да открием каква е връзката между градовете, където е действал убиецът.

Спряха пред управлението и с мрачни физиономии влязоха вътре. Патрик спря за миг на рецепцията и съобщи на Аника развитието по случая. После се усамоти в кабинета си, докато събере сили да уведоми и другите колеги.

Внимателно извади снимката от портфейла си. От пожълтялата хартия близнаците го гледаха непроницаемо.

Накрая тя склони: съвсем кратка разходка. Ще ги изведе навън – из големия, непознат свят, но само толкова. После ще се приберат веднага. В замяна той ще престане да я разпитва.

Той започна да кима разпалено. Изгаряше от нетърпение. Погледна сестра си. Тя също изглеждаше силно въодушевена от предстоящото пътешествие.

Той се питаше какво ли се крие отвъд гората. Една мисъл не му даваше покой. Дали ще срещнат другата жена – онази със суровия глас? Ще усети ли той пак познатата миризма в ноздрите си – миризма на сол и свежест? Ще почувства ли как лодката се люлее, как слънцето нагрява кожата му, ще види ли птиците, които кръжат над морето? Затрудняваше се да пресява очакванията и впечатленията си. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: тя ще ги заведе да видят света. Той беше готов да обещае, че повече никога няма да я разпитва. Едно пътуване му стига, не се съмняваше той. Само веднъж да зърнат какво се крие отвъд, за да знаят. Не искаше нищо повече. Само веднъж.

Тя отвори вратата на колата с мрачно изражение и ги пусна да се качат на задната седалка. После ги закопча с единия предпазен колан, поклати глава и седна зад волана. Той си спомняше, че избухна в пронизителен, истеричен смях, когато натрупаното напрежение най-сетне се отприщи.

Потеглиха. За миг погледна към сестра си и хвана ръката ѝ. Най-сетне поеха към непознатото.

Седнал пред компютъра, Патрик се взираше в списъка със собственици на испански хрътки. Съобщи на Мартин и Мелберг какво откриха с Йоста на остров Калвьо и помоли Мартин да се обади в управлението в Удевала и да пришпори малко колегите, защото информацията за изчезналите близнаци им трябваше спешно. Без нея не можеха да напреднат с разследването. Патрик разполагаше с цялата документация за катастрофата, предизвикана от Елса Форшел, но там липсваха сведения за двете деца от колата на Сигрид Янсон.

– Как върви? – Йоста надникна в кабинета.

– Зле – отвърна Патрик и захвърли химикалката настрани. – Докато не разберем нещо повече за близнаците, ще тъпчем на едно място.

Той въздъхна, прокара пръсти през косата си и ги преплете на тила си.

– Какво мога да направя? – попита услужливо Йоста.

Патрик се изненада. Възрастният полицай никога не молеше за допълнителна работа.

– Имам чувството, че чета имената в този списък за стотен път – призна Патрик. – Но не мога да открия нищо. Ще го прегледаш ли?

Патрик хвърли дискетата и Йоста я улови.

– Разбира се.

След пет минути Йоста се върна.

– Възможно ли е погрешка да си изтрил един ред? – попита той и изгледа критично Патрик.

– Да изтрия ред ли? Не. Защо?

– Когато съставих списъка, той включваше сто и шейсет имена. Сега са сто петдесет и девет.

– Попитай Аника. Тя направи таблицата с имената и адресите.

– Хмм… – промърмори скептично Йоста и се отправи към рецепцията.

Патрик стана и го последва.

– Ей сега ще проверя – каза Аника, след като разбра за какво става дума, и отвори документа с таблицата на компютъра си. – И аз си спомням, че имената бяха сто и шейсет – число, лесно за запомняне… Точно така – потвърди тя. – Сто и шейсет са.

– Не разбирам… – Йоста погледна дискетата в ръката си.

Аника я взе, пъхна я в компютъра си и отвори файла, за да го сравни с другия, който вече беше отворен. Маркерът на мишката спря върху липсващото име и нещо мигом щракна в главата на Патрик. Той рязко се обърна и хукна по коридора към кабинета си. Застана пред картата на Швеция, където с разноцветни топлийки бе отбелязвал къде е вилнял убиецът. Онова, което досега му бе изглеждало като неясна схема, изведнъж се избистри. Йоста и Аника го последваха и влязоха в кабинета му. Под смаяните им погледи Патрик започна да вади книжа от бюрото си.