Даниъл Силва: Портретът на един шпионин

Самата бомба беше гениално замислена и изработена. Не беше като взривните устройства, за сглобяването на които човек можеше да открие инструкции в интернет или в брошурите, предавани от ръка на ръка в салафистките* джамии из Европа. Тя бе усъвършенствана по време на въоръжените конфликти в Палестина и Месопотамия. Натъпкана с потопени в миша отрова гвоздеи - характерен за самоубийците атентатори от „Хамас“ прийом, - взривявайки се, тя покосяваше всички наоколо в огромен радиус. Ударната й вълна беше толкова мощна, че стъклената пирамида пред Лувъра, отстояща на повече от два километра източно от мястото на взрива, се бе разтърсила. Минувачите в непосредствена близост до атентатора бяха разкъсани на парчета, разсечени наполовина или обезглавени - подобаващо наказание за неверниците. Даже и на трийсет-четирийсет крачки от мястото на взрива имаше осакатени хора. В най-отдалечените краища на периметъра на поражение труповете оставаха без външни наранявания. Те бяха умъртвени от удкрната вълна, която бе разкъсала вътрешнитеим opгани като невидимо цунами. На тези хора съдбата бе отредила късмета да издъхнат от вътрешни кръвоизливи.

На полицаите, които пристигнаха първи, им прилоша от гледката. Навсякъде имаше човешки крайниш, на? които се виждаха обувки и строшени ръчни часожищг със стрелки, застинали на 11,46 часа. Разнасяше сфтре-вожният звън на мобилни телефони. И сякаш като последно оскърбление към жертвите, останките на атентатора бяха пръснати навсякъде из техните останки. Изключение правеше само главата му, която бе открита на покрива на един товарен камион на повече от тридесет метра от мястото. Лицето му бе застинало в неестествено спокойно изражение.

Френският министър на вътрешните работи пристигна на мястото на трагедията десетина минути по-късно. Оглеждайки касапницата, той отбеляза: „Багдад се пренесе в Париж!“. Седемнайсет минути по-късно същото се случи и в копенхагенския увеселителен парк „Тиволи Гардънс“, където по пладне, в 12,03 ч., друг атентатор самоубиец се взриви сред голяма група деца, чакащи на опашка за увеселително влакче. Датските служби за сигурност бързо установиха, че този шахид е родом от Копенхаген, че е получил образованието си в датската образователна система и е женен за датчанка. Очевидно въобще не се бе трогнал от факта, че собствените му деца посещаваха същото училище като жертвите му.

За всички служби за сигурност в Европа случилото се бе сбъднат кошмарен сценарий - координирани и изкус-но осъществени атентати, замислени от умел стратег. Специалистите изпитваха сериозни опасения, че терористите скоро ще нанесат нови удари. Нямаха обаче представа къде и кога.

СЕЙНТ ДЖЕЙМС, ЛОНДОН

По-кьсно контратерористичният отдел на лондонската полиция щеше да вложи ценно време и усилия да открие Габриел Алон, легендарния, но своенравен син на израелското разузнаване, който официално се бе оттеглил и водеше скромен живот в Обединеното кралство. По думите на неговите любопитни съседи, броени минути след изгрев-слънце той бе излязъл от къщата си в Корнуол и заедно с красивата си италианска съпруга - Киара, заминал някъде със своя „Рейндж Роувър“. С помощта на оруелската мрежа от камери за видеонаблюдение британските власти установиха, че двамата бяха стигнали до центъра на Лондон за почти рекордно време и като по чудо бяха съумели да открият място за паркиране на площад „Пикадили“. Оттам се бяха придвижили пеш до „Мейсънс Ярд“ - спокоен павиран вътрешен площад с търговски обекти в квартал Сейнт Джеймс - и бяха позвънили на вратата на галерията „Ишърууд Файн Артс“. Според охранителната камера в двора двамата бяха влезли вътре точно в 11,40 часа лондонско време, въпреки че Маги, поредната посредствена секретарка на господин Ишърууд, погрешно бе вписала в своя бележник 11,45 ч.

Занимаваща се с продажба на картини с музейно качество на стари италиански и холандски майстори още от 1968 г., галерията някога бе заемала елитно място на Ню Бонд Стрийт в Мейфеър. Впоследствие изместена от магазини на „Ермес“, „Бърбъри“ и „Картие“, бе й се наложило да се приюти в запусната триетажна сграда, някогашен склад на „Фортнъм и Мейсън“. На фона на безчестието и интригите сред обитателите на квартал Сейнт Джеймс галерията се възприемаше като сцена за доста сполучлив театър - съчетание охжомедия и трагедия, поразителни възходи и стремглави падения, винаги с привкус на конспирация. До голяма степен това се дължеше на личността на собственика. Джулиан Ишърууд бе обременен с един почти фатален за всеки търговец на произведения на изкуството недостатък - повече обичаше да притежава картините, отколкото да ги продава. В резултат на това галерията бе задръстена с така наречената в този бранш „мъртва стока“ - произведения, за които никой никога нямаше да плати подобаваща цена. Според слуховете личното състояние на Ишърууд можеше да си съперничи с това на британското кралско семейство. Дори и Габриел, който реставрираше творби за галерията вече над трийсет години, имаше само бегла представа за имуществото на Ишърууд.