Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

- И е предложил да ти продаде няколко картини, за да се задържи на повърхността още някоя година.

- С неговите темпове на харчене, бих му дал най-много още два месеца.

- Колко му плати за картината?

- Двайсет хиляди.

- Колко щедро от твоя страна, Джулиан. - Габриел погледна Ишърууд в очите и добави: - Предполагам, че си взел и други картини?

- Още шест без никаква стойност - призна Ишърууд. - Но ако интуицията не ме е подвела относно тази творба, инвестицията си заслужава.

- Произход? - запита Габриел.

- Закупена е във Венето от един от предшествениците на собственика по време на пътешествие из Стария континент в началото на деветнайсети век. След това била предавана по наследство.

- Кой се предполага, че е авторът?

- Приписва се на работилницата на Палма ил Векио.

- Нима? - скептично запита Габриел. - Кой го твърди?

- Италианският експерт, който бе посредник при продажбата.

- Да не е бил слепец?

- Само с едното око.

Габриел се усмихна. Много от италианците, консултиращи британските благородници, всъщност бяха шарлатани, пласиращи копия без стойност, твърдейки, че са на майстори от Флоренция и Венеция. От време на време се случваше обаче и те да допуснат грешка. Ишърууд подозираше, че именно такъв беше случаят с творбата на статива. Габриел бе на същото мнение. Той прокара показалеца си по лицето на Магдалина, оставяйки следа в дебелия слой мръсотия.

- Ако питаш мен, била е окачена в някоя каменовъглена мина.

Той опита с нокът обезцветения лак. По всяка вероятност покритието бе от мастикс или дамара, разредени с терпентин. Отстраняването му сигурно щеше да е трудоемък процес, макар и с помощта на внимателно подготвена смес от ацетон, метилпрокситол и минерален спирт. Габриел можеше само да гадае какви ужаси го очакваха отдолу, след като отстранеше стария лак: цели архипелази от пентименто; огромни повърхности, покрити от пукнатини и гънки; липси на боя, прикрити при предишни реставрации. За капак на всичко, и платното беше много пострадало с времето. Решението бе да се приложи рискована процедура, включваща нагряване, овлажняване и натиск.

Всеки реставратор, който някога се бе захващал да възстановява картина посредством тази техника, си беше патил. Преди години по този начин Габриел бе съсипал голяма част от една творба на Доменико Дзампиери, защото бе използвал ютия с неизправен температурен датчик. Макар и съвършена за необученото око, напълно реставрираната картина накрая можеше да се смята за съвместно творение на Дзампиери и Габриел Алон.

- Е? - попита Ишърууд отново. - Кой е нарисувал проклетата картина?

Габриел се замисли театрално.

- За да се изкажа категорично за авторството, ще ми е необходим рентгенов анализ.

- Днес следобед моят човек ще дойде, за да вземе картините. Но и двамата с теб отлично знаем, че не са ти необходими такива неща, за да изкажеш предварително становище. С теб си приличаме, хлапе. Работиш с картини открай време. Имаш око на експерт.

Габриел извади лупа от джоба на якето си и през нея заразглежда внимателно щрихите. После леко се приведе напред, усещайки своята деветмилиметрова берета да се притиска към левия му хълбок. След като бе сътрудничил на британските тайни служби за саботирането на иранската ядрена програма, сега му бе позволено непрекъснато да носи оръжие от съображения за безопасност. Освен това му беше издаден британски паспорт, който можеше да използва при пътувания зад граница, при условие че не изпълняваше поръчки за бившите си работодатели. Такава вероятност и не съществуваше. Славна-та кариера на Габриел Алон най-сетне бе приключила. Той вече не беше израелският ангел на отмъщението. Сега беше реставратор на картини, работещ за галерията „Ишърууд Файн Артс“, а неговият дом бе Англия.

- Имаш предположение - рече Ишърууд. - Съзирам го в зелените ти очи.

- Така е - отговори Габриел, все още разглеждайки щрихите, - но най-напред бих потърсил второ мнение.

Той погледна Киара през рамо. С леко отнесено изражение тя си играеше с кичур от своите буйни коси. Както бе седнала в момента, поразително приличаше на жената от картината. Това не беше толкова изненадващо, помисли си Габриел. Потомка на прокудени през 1492 г. от Испания евреи, Киара беше израснала на мястото на някогашното венецианско гето. Беше напълно възможно някои от нейните предци да са били модели за майстори като Белини, Веронезе или Тинторето.

- Какво смяташ? - попита я той.