Даниъл Силва: Портретът на един шпионин

- Това пък какво ще рече? - попита една вечер в кръчмата „Агне и флаг“ Малкълм Брейтуейт, пенсиониран ловец на омари, който винаги миришеше на море.

- Че един вид ги лекува - обясни Дънкан Рейнолдс. - Картината е като живо, дишащо същество. Когато остарее, започват да го мъчат разни болежки. Също като теб, Малкълм.

- Чух, че била девойка.

- И то хубавичка - кимна Дънкан. - С бузи като ябълки. Направо да я схрускаш.

- Знае ли се художникът?

- Работим по въпроса.

И действително работеха, та се вдигаше пара. Ровеха из справочници и из интернет, търсеха за консултация хора, по-сведущи от тях в сферата на изобразителното изкуство - категория, която включваше повечето от населението на най-западната част на Корнуол. Накрая, в началото на април, Доти Кокс от селската бакалия събра смелост лично да пита за картината младата красива италианка, която бе слязла да напазарува. Жената не отговори на въпроса, само се усмихна неопределено. След това преметна сламената си чанта през рамо и тръгна обратно към залива. Пролетният вятър рошеше буйните й коси. Броени минути след като влезе в къщата, оперната музика секна, а щорите на прозорците се спуснаха като клепачи.

Те останаха спуснати през цялата следваща седмица, след което реставраторът и неговата красива съпруга внезапно изчезнаха. В продължение на няколко дни обитателите на Гънуолоу се опасяваха, че вероятно не възнамеряват повече да се върнат. Неколцина дори започнаха да изпитват угризения, задето бяха слухтели и надзъртали в личния живот на двойката. И тогава, един ден, докато прелистваше новия брой на „Таймс“ в бакалията си, Доти Кокс попадна на материал за Вашингтон, окръг Колумбия, където щеше да бъде изложена наскоро открита картина на Рембранд. Според описанието в статията портретът изглеждаше досущ като онзи, който жителите на селото бяха видели в къщата в далечния край на залива. Ето как мистерията най-накрая беше разбудена.

По стечение на обстоятелствата на първа страница в същия брой на вестника бе поместен и материал за поредица тайнствени експлозии в четири секретни ядрени съоръжения в Иран. На никого в Гънуолоу не му хрумна, че е възможно между събитията от двата материала да съществува някаква връзка. Или поне не веднага.

Реставраторът изглеждаше променен, когато се върна от Америка, това можеше да забележи всеки. Макар да си оставаше все така сдържан и потаен - не че някой изпитваше особено желание да общува с него, - очевидно от плещите му бе паднал някакъв тежък товар. От време на време дори усмивка озаряваше ъгловатото му лице, а погледът в необикновено зелените му очи сякаш вече не беше така отбранителен. Дори в начина, по който правеше продължителните си ежедневни разходки, имаше нещо различно.

Докато преди бе кръстосвал пътеките като човек, обладан от зли сили, сега той сякаш се носеше по хребета на обвитите в мъгла скали подобно на призрак, завърнал се у дома след вековни странствания из далечни земи.

- Имам чувството, че са го освободили от някакъв оброк - сподели Вера Хобс, собственичка на селската пекарна. Ала когато я попитаха какъв може да е този оброк и кому е бил даден, тя отказа да гадае. И Вера, както всички в селцето, неколкократно бе правила грешни предположения относно работата на пришълеца. - Освен това - добави тя, - най-добре е да го оставим на мира. В противен случай следващия път двамата с хубавичката му съпруга може и да си тръгнат завинаги.

Впрочем колкото повече прекрасното лято наближаваше края си, толкова по-често местните обсъждаха бъдещите планове на реставратора. През септември срокът за наемане на къщата изтичаше и тъй като по нищо не личеше, че той има намерение да го удължава, мнозина се заеха да кроят планове как да го убедят да остане. Един реставратор определено се нуждаеше, размишляваха те, от нещо конкретно, което да го задържи тук, на крайбрежието на Корнуол - може би някакво занимание, което да му даде възможност да разгърне неповторимите си умения и да го държи ангажиран с нещо различно от разходките по скалите. Какво точно щеше да е това занимание, а и кой можеше да му го предложи, идея все още нямаха, но се захванаха с деликатната задача да измислят нещо.

След продължителни обсъждания на Доти Кокс й хрумна чудесната идея да се положи началото на Ежегоден фестивал за изящни изкуства в Гънуолоу, за чийто почетен председател да бъде поканен именитият реставратор Джовани Роси. На следващата сутрин, когато по обичайното време съпругата на реставратора влезе в селската бакалия, Доти й каза за предложението. В продължение на няколко минути младата жена искрено се смя. Поканата била много любезна, рече тя, когато най-сетне овладя смеха си, но едва ли синьор Роси би приел. Официалният му отказ пристигна малко по-късно и Ежегодният фестивал за изящни изкуства в Гънуолоу така и не видя бял свят. Но това нямаше значение. След броени дни се разчу, че реставраторът е наел къщата за още една година. И този път наемът бе платен наведнъж, а документите - подготвени от същия незнаен адвокат в Хамбург.