Даниъл Силва - Падналият ангел

- Познавате ли я? - попита Витале.

— Не, но знам коя е. — Това бе професионален импулс. Дори оттеглил се от активна служба, Габриел не можеше да престане да съставя мислени досиета за хората около себе си.

- Забелязах, че и двамата сте работили до късно снощи. - Италианецът успя да каже това като уж случайна забележка, но не прозвуча така. - Според дневника от бюрото на охраната, вие сте излезли от музея в 20,47. Доктор Андреати е тръгнала малко след това, в 20,56.

- До това време аз вече съм бил напуснал територията на града държава през портата „Санта Анна“.

- Знам. - Витале се усмихна сухо. - Аз също проверих тези дневници.

- Значи, вече не съм заподозрян за смъртта на моята колежка? - попита язвително Габриел.

- Простете ми, синьор Алон, но когато се появите във Ватикана, често умират хора.

Габриел вдигна очи от тялото и погледна към Витале. Макар да минаваше шейсетте, полицейският шеф притежаваше красивите черти и постоянния тен на застаряващ италиански филмов идол, от онези, които карат със свален гюрук по Виа Венето с млада девойка до себе си. В Гуардия ди Финанца го считаха за непреклонен фанатик, кръстоносец, заел се да унищожи корупцията, бич за италианската политика и търговия от поколения насам. Той не успя и намери убежище зад стените на Ватикана, за да защитава своя папа и неговата Църква. Също като Габриел, той бе свикнал с присъствието на мъртъвци. Но все пак, изглежда, не можеше да погледне към жената върху пода на любимата си базилика.

- Кой я намери? - попита Габриел.

Витале кимна към група сампиетрини, застанали надолу в нефа.

- Пипали ли са нещо?

- Защо питате?

- Тя е боса.

- Намерихме едната й обувка до балдахина. Другата намерихме пред олтара на свети Йосиф. Предполагаме, че са се изхлузили при падането. Или...

- Или какво?

- Възможно е да ги е пуснала от галерията на купола, преди да скочи.

- Защо?

- Може би е искала да види дали наистина има кураж да го направи - предположи Мецлер. - Момент на съмнение.

Габриел погледна нагоре. Точно над латинския надпис в основата на купола се намираше зрителската платформа. По ръба й се издигаше висок до кръста метален парапет. Той бе достатъчен да затрудни самоубийството, но не и да го направи невъзможно. Всъщност през няколко месеца на жандармите на Витале им се налагаше да попречат на някоя бедна душа да се хвърли в благословената бездна. Но късно вечерта, когато базиликата бе затворена за публика, Клаудия Андреати бе разполагала с цялата галерия само за себе си.

- Час на смъртта? - попита тихо Габриел, сякаш задаваше въпроса на самия труп.

- Не е ясно - отговори Витале.

Габриел огледа вътрешността на базиликата, сякаш искаше да напомни на италианеца къде се намират. После попита как е възможно да не са определили часа на'смъртта.

- Веднъж седмично - отговори Витале - Службата за сигурност изключва камерите за рутинно рестартиране на системата. Ние го правим вечер, когато базиликата е затворена. Обикновено не представлява проблем.

- Колко време са били изключени?

- От девет до полунощ.

- Какво съвпадение. - Габриел погледна отново към тялото. - Как предполагате, каква е вероятността да е решила да се самоубие точно когато камерите са били изключени?

- Може би изобщо не е съвпадение - намеси се Мецлер. - Може би е избрала времето нарочно, за да няма видеозапис на смъртта й.- Откъде ще знае, че камерите са изключени?

- Тук всички го знаят.

Габриел поклати бавно глава. Въпреки многобройните външни заплахи - от терористи и други нарушители, мерките за сигурност в границите на най-малката държава в света си оставаха потресаващо небрежни. Нещо повече, хората, работещи зад стените й, се радваха на необикновена свобода на придвижването. Те знаеха вратите, които никога не се заключваха, параклисите, които никога не се използваха, и складовите помещения, където бе възможно да интригантстваш, да сплетничиш или да галиш тялото на любовницата си в пълно уединение. Знаеха също тайните проходи, водещи в базиликата. Самият Габриел знаеше един-два.

- Имало ли е някой друг в базиликата по това време?

- Поне ние не знаем за някого - отговори Витале.

- Но не можете да изключите тази възможност.

- Точно така. Но никой не е докладвал за нещо необичайно.

- Къде е дамската й чанта?

- Оставила я е горе в галерията, преди да скочи.

- Липсва ли нещо?

- Поне ние не знаем.

Но нещо наистина липсваше; Габриел беше сигурен в това. Той затвори очи и за миг видя Клаудия от предишната вечер - сърдечната усмивка, кокетния поглед на кафявите й очи, купчината папки, която притискаше към гърдите си.