Даниъл Силва - Падналият ангел

За няколко часа лабораторията бе на разположение само на Габриел. После, точно в десет часа римско време, той чу щракването на автоматичните ключалки, последвано от тежкото трополене на Енрико Бачи. Сетне дойде Донатела Ричи, експерт по Ранния ренесанс, която нашеп-на нещо успокоително на поверената й картина. След това се появи Томазо Антонели, една от звездите при реставрирането на Сикстинската капела, който винаги пристъпваше на пръсти през лабораторията с обувките си с каучукови подметки, промъквайки се като нощен крадец.

Накрая, в десет и половина, Габриел чу отчетливото почукване от ръчно изработените обувки на Антонио Калвези по линолеума на пода. Няколко секунди по-кьсно Калвези влезе вихрено през черната завеса като матадор. С рошавия кичур на челото си и с постоянно разхлабената си вратовръзка той приличаше на човек, закъсняващ за среща, на която предпочита да не отиде. Настани се на висока табуретка и задъвка замислено рамката на очилата си за четене, докато разглеждаше работата на Габриел.

- Не е зле - възкликна Калвези с искрено възхищение.

- Сам ли го направи, или Караваджо намина да се справи лично с реставрацията?

- Помолих за помощта му - отговори Габриел, - но него го нямаше.

- Наистина ли? Къде беше?

- Пак в затвора „Тор ди Нона“. Очевидно е бродил с меч по „Кампо Марцио“*.

- Пак ли? - Калвези се наведе по-близо към платното.

- Ако бях на твое място, щях да се замисля дали да не оправя тези пукнатини върху показалеца.

Габриел вдигна увеличителните си очила и подаде палитрата на Калвези. Италианецът реагира с помирителна усмивка. Самият той беше даровит реставратор - всъщност на младини двамата мъже бяха съперници, - но минаха много години, откак бе докоснал платно с четка за последен път. Сега през повечето време Калвези преследваше парите. Въпреки всичките си богатства, Ватиканът бе принуден да разчита на милостта на непознати да се грижат за необикновената му колекция от произведения на изкуството и антики. Нищожното договорено възнаграждение на Габриел беше частица от онова, което той печелеше от частни реставрации. Това обаче бе малка цена за единствената възможност в живота му да почисти картина като „Свалянето от кръста“.

- Някакъв шанс да привършиш скоро? - попита Калвези. - Иска ми се да я върна в галерията за Страстната седмица.

- Кога се пада тази година?

- Ще се престоря, че не съм чул това. - Калвези хвърли разсеян поглед към материалите върху масичката на Габриел.

- Имаш ли нещо наум, Антонио?

- Един от най-важните ни покровители ще мине утре през музея. Американец. С много дълбоки джобове. Джобове, които поддържат функционирането на това място.

- И?

- Помоли да види Караваджо. Всъщност се чудеше дали някой не може да му изнесе кратка лекция по реставрация.

- Пак ли си дишал ацетон, Антонио?

- Няма ли поне да му позволиш да види картината?

-Не.

- Защо не?

Габриел погледна към платното и замълча за момент.

- Защото няма да бъде честно спрямо него - заключи най-накрая той.

- Спрямо благодетеля?

- Спрямо Караваджо. Реставрацията трябва да бъде нашата малка тайна, Антонио. Нашата работа е да идваме и да си отиваме, без да ни видят. И трябва да се върши в уединение.

- Ами ако получа разрешението на Караваджо?

- Само не го питай, докато държи меч в ръката си. - Габриел спусна увеличителните очила и продължи работата си.

- Знаеш ли, Габриел, ти си точно като него. Упорит, самонадеян и прекалено талантлив, което не е за твое добро.

- Мога ли да направя още нещо за теб, Антонио? -попита Габриел, почуквайки нетърпеливо с четката си по палитрата.

- Не мен - отговори Калвези, - а теб те търсят в капелата.

- Коя капела?

- Единствената, която има значение.

Габриел избърса четката и я постави внимателно на масичката. Калвези се усмихна.

- Имаш още една прилика с твоя приятел Караваджо.

- Каква?

- Параноята.

- Караваджо е имал основание да бъде параноик. Аз също.

1Четвърти централен район на Рим; Марсово поле (итал.). — Б. р.

СИКСТИНСКАТА КАПЕЛА

547-те квадратни метра на Сикстинската капела вероятно са най-посещаваното място в Рим. Всеки ден няколко хиляди туристи се вливат през доста обикновените й порти, за да извият шия в почуда към величествените фрески, украсяващи стените и тавана, надзиравани от жандармите в сини униформи, които сякаш нямат друга работа, освен постоянно да молят за silenzio. Да застанеш сам в храма обаче, означава да го почувстваш, както възнамерявал съименникът му папа Сикст IV. С приглушени светлини и без присъствието на тълпите, бе почти въз-можно да се чуят кавгите от изминалите конклави или да се види Микеланджело върху своето скеле, поставящ заключителните щрихи от „Сътворението“.