Даниъл Силва - Падналият ангел

Съблече коженото си яке и включи две високи халогенни лампи. „Свалянето на Христос от кръста“, смятана от мнозина за най-хубавата картина на Караваджо, блесна под силната бяла светлина. За няколко секунди Габри-ел остана неподвижен пред извисяващото се платно, притиснал длан към брадичката си, наклонил глава на една страна, вперил очи в пленителния образ. Никодим, мускулест и босоног, гледаше настрани, докато смъкваше внимателно бледото, безжизнено тяло на Христос към плочата на надгробния камък, където то щеше да бъде подготвено за погребението. До Никодим стоеше Йоан Богослов, който, в своето отчаяно желание да докосне за последен път любимия си учител, без да иска, бе отворил раната на хълбока на Спасителя. Дева Мария и Мария Магдалина ги наблюдаваха тихо, навели глави, докато Мария Клеопа бе вдигнала ръце към небето и ридаеше. Това бе творба, изпълнена с огромна тъга и нежност, още по-поразителна заради революционното използване на светлината от Караваджо. Дори Габриел, който се труди над платното в продължение на седмици, винаги се чувстваше така, сякаш се натрапва в един сърцераздирателен момент на лична скръб.

Картината бе потъмняла от времето, особено от лявата страна на платното, където някога ясно се е виждал входът към гробницата. Сред изтъкнатите италиански изкуствоведи имаше неколцина - сред които и Джакомо Бенедети, видният специалист по Караваджо от „Иституто Чентрале пер ил Рестауро“, - които се чудеха дали гробницата трябва да се възстанови на това видно място. Бенедети бе принуден да сподели мнението си пред репортер от „Ла Република“, защото реставраторът, избран за проекта, по неведоми причини не бе потърсил съвета му, преди да започне работа. Нещо повече, Бенедети намираше за отчайващ факта, че музеят не бе обявил публично името на реставратора. В продължение на много дни вестниците се надпреварваха да звънят до Ватикана, молейки администрацията да вдигне воала на мълчанието. Как е възможно, беснееха те, национално съкровище като „Свалянето от кръста“ да бъде поверено на човек без име? Бурята най-накрая утихна, когато Антонио Калвези, главният реставратор във Ватикана, призна, че въпросният човек имал безупречна репутация, включително две майсторски реставрации за Светия престол -„Разпятието на св. Петър“ от Гуидо Рени и „Мъченичеството на св. Еразъм“ от Никола Пусен. Калвези пропусна да спомене, че и двата проекта, извършени в отдалечена вила в Умбрия, бяха забавени заради операциите, които реставраторът трябваше да проведе за тайната разузнавателна служба на Израел.

Габриел се надяваше да реставрира Караваджо също в усамотение, но заповедта на Калвези картината да не напуска Ватикана,не му остави друга възможност, освен да работи в лабораторията, заобиколен от постоянния персонал. Той бе обект на неспирно любопитство, но това можеше да се очаква. В продължение на много години те вярваха, че той е един много надарен, но темпераментен реставратор на име Марио Делвекио, а сега научиха нещо напълно различно. Но ако се чувстваха измамени, те не го показваха. Действително, в по-голямата си част, те се отнасяха към него търпеливо, естествено отношение към онези, които се грижат за повредени предмети. Пазеха тишина в негово присъствие, осъзнавайки напълно очевидната му нужда от уединение, и внимаваха да не го гледат дълго в очите, сякаш се страхуваха от онова, което могат да открият там. В онези редки случаи, когато се обръщаха към него, забележките им се ограничаваха предимно до шеги и изкуство. А когато шегите преминаваха към политиката в Близкия изток, те с уважение премълчаваха критиките срещу родната му страна. Само Енрико Бачи, който лобираше силно за реставрацията на Караваджо, възрази срещу присъствието на Габриел поради морални причини. Той нарече черната завеса „Ограда на разделението“ и залепи плакат „Свободна Палестина“ на стената в малкия си офис.

Габриел изля върху палитрата си малка локвичка разтворител, добави няколко гранули сух пигмент и разреди сместа с още разтворител, докато тя достигне желаната консистенция и Наситеност. После си сложи увеличителни очила и фокусира поглед върху дясната ръка на Христос. Тя висеше, както в „Пиета“ на Микеланджело, с пръсти, сочещи алегорично към ъгъла на надгробния камък. От няколко дни Габриел се опитваше да оправи малките драскотини по ставите на пръстите. Той не бе първият художник, борил се упорито с композицията; самият Караваджо бе нарисувал пет други версии, преди най-накрая да завърши картината през 1604 г. За разлика от предишната му поръчка - доста противоречива картина със смъртта на Богородица, която най-накрая била извадена от църквата „Санта Мария дела Скала“, - „Свалянето от кръста“ веднага била прославена като шедьовър и славата й се разнесла бързо из цяла Европа. През 1797 г. картината привлякла погледа на Наполеон Бонапарт, един от най-големите грабители на художествени произведения и антики в историята, и била откарана през Алпите в Париж. Останала там до 1817 г., когато била върната под опеката на папството и била окачена във Ватикана.