Даниъл Силва - Падналият ангел

- На какво дължим честта? - попита Габриел.

Навот вдигна поглед от папката, сякаш бе изненадан от пристигането им.

- Не всеки ден някой се опитва да убие двама агенти от Службата насред Рим - отговори той. - Всъщност това май се случва винаги, когато ти си в града.

Навот остави папката в секретното си куфарче и бавно се изправи на крака. Беше натежал с няколко килограма от последния път, когато Габриел го видя, доказателство, че не се придържаше към режима на строга диета и упражнения, наложен от взискателната му съпруга, Бела. Или може би, помисли си Габриел, поглеждайки към новите бели косми в късата коса на Навот, той просто усещаше стреса от огромната по обем работа. И правил-но. Държавата Израел се конфронтираше с бъркотията в Арабския свят и се изправяше пред безброй заплахи. На върха в списъка стоеше перспективата иранската ядрена програма да даде плодове въпреки тайната война със саботажи и убийства, водена от Службата и нейните съюзници.

- Всъщност - каза Узи, повдигайки вежди - не изглеждаш толкова зле за човек, който едва е оцелял след опит за убийство.

- Не би го казал, ако можеше да видиш синините по рамото ми.

- Ето какво получаваш заради това, че си влязъл в дома на човек като Карло Маркезе невъоръжен. - Навот се намръщи неодобрително. - Трябваше да си поговориш с Шимон Пацнер, преди да приемеш поканата. Той можеше да ти каже някои неща за Карло, които дори твоят приятел монсеньор Донати не знае.

- Например?

- Да кажем просто, че от известно време Службата следи Карло.

- Защо?

- Защото Карло никога не е бил много взискателен при подбора на компанията си. Но нека да не бързаме -допълни Навот. - Стареца иска да ти разкаже останалото. Брои минутите до пристигането ти.

- Има ли някакъв шанс да ни позволиш да се качим на следващия самолет, излитащ от страната?

Узи отпусна тежката си ръка върху рамото на Габриел и го стисна.

- Боя се, че няма да ходите никъде - натърти той. - Поне не сега.

В сърцето на Йерусалим, недалеч от Стария град, се виеше тиха уличка, потънала в зеленина, известна като улица „Наркис“. Жилищната кооперация на номер 16 беше малка, само на три етажа, и скрита частично зад здрава варовикова стена. Избуяло евкалиптово дърво засенчваше малките балкончета; градинската врата скърцаше при отваряне. Във фоайето имаше панел с три бутона и три табелки с имена. Малцина звъняха на обитателите на най-горния етаж, защото те рядко оставаха у дома си. На съседите бе казано, че съпругът, необщителен човек с посребрени слепоочия и яркозелени очи, е художник, който пътува често и ревниво пази уединението си. Те вече не вярваха, че това е истина.

В дневната на апартамента висяха картини. Имаше три платна от дядото на Габриел, известния немски експресионист Виктор Франкел, и още няколко творби от майка му. Имаше и неподписан портрет в три четвърти на изпит млад мъж, който изглеждаше преследван от сянката на смъртта. Сякаш потънал в спомени, Ари Шамрон се взираше в него. Беше облечен, както обикновено, в изгладени жълтеникавокафяви панталони, бяла памучна риза и кожено яке с незакърпена дупка на дясното рамо. Когато Габриел, Киара и Узи влязоха, той изгаси бързо турската си цигара без филтър и остави фаса в декоративния съд, който ползваше за пепелник.

- Как влезе тук? - попита Габриел.

Шамрон вдигна ключ.

- Мислех, че съм ти го взел.

- Така е - отговори Шамрон и вдигна рамене. - От интендантството бяха тъй добри да ми дадат дубликат.

Интендантството бе отдел в Службата, който се занимаваше със седалищата и други обезопасени имоти. Апартаментът на улица„Наркис“ някога попадаше в тази категория, но Шамрон го повери на Габриел като отплата за извършените услуги - акт на щедрост, който, според Ари, му позволяваше да влиза в апартамента, когато си поиска. Той пъхна ключа в джоба си и изгледа Габриел с воднистите си сини очи. Ръцете му, осеяни със старчески петънца, бяха отпуснати върху дръжката на бастун от маслиново дърво. Сякаш бяха взети назаем от мъж, два пъти по-едър от него.

- Започвах да си мисля, че никога вече няма да се видим - каза той след секунда. - Сега, изглежда, Карло ни събра отново.

- Не знаех, че вие двамата сте на „ти“.

- Карло? - Шамрон присви силно сбръчканото си лице в изражение на дълбоко презрение. - От известно време насам Карло Маркезе заема специално място в сърцата ни. Той е транснационалната заплаха на утрешния ден, престъпник без граници, убеждения, или съвест, който е готов да върти бизнес с всеки, стига да падат пари.