Даниъл Силва - Падналият ангел

Или може би ти си наредил да ги убият заради това, че са откраднали от боса, помисли си Габриел.

- Има ли нещо специално, което искате да ми покажете? - попита той.

- Това - каза домакинът, посочвайки с глава към голямото платно в най-далечция край на галерията. Образите от „Поклонението на пастирите“ едва се виждаха под гъстия слой повърхностна мръсотия и пласта от силно обезцветен лак. Карло щракна един ключ и освети картината. - Предполагам, че разпознавате художника.

- Гуидо Рени - отговори Габриел, - със значителната помощ на един-двама от най-добрите му помощници, ако не греша.

- Не, не грешите. Картината е в семейната ми колекция от над два века. За жалост, са минали много години от последната й реставрация. Чудех се дали не бихте се заели с нея, след като приключите с Караваджо.

- Боя се, че имам друг ангажимент.

- И аз така чух. - Карло погледна към Габриел. - Знам, че монсеньор Донати ви е помолил да разследвате смъртта на Клаудия. - Той снижи глас и допълни: - Ватиканът е нищо, едно село, господин Алон. А селяните обичат да клюкарстват.

- Клюките може да са опасни.

- Също и секретните разследвания във Ватикана.

Карло наведе глава и се втренчи непоколебимо в Габриел. Повечето хора избягваха да го гледат директно в очите, но не и Карло. Той притежаваше хладна, аристократична увереност, граничеща с арогантност. Той също така, реши Габриел, не изпитва физически страх.

- Ватиканът е като лабиринт - продължи Маркезе. -Трябва да знаете, че има сили в Курията, които смятат, че монсеньор Донати неволно е отворил кутията на Пандора и че това ще увреди репутацията на Църквата във време, когато тя не може да си го позволи. Също така негодуват от факта, че е решил да повери този проблем в ръцете на външен човек.

- Предполагам, че вие споделяте тяхното мнение.

- Аз официално съм скептик по този въпрос. Но от опит съм научил, че когато става дума за Ватикана, често е по-добре да не повдигаш неприятни въпроси.

- Ами мъртвата жена?

Това беше преднамерена провокация. Карло изглеждаше впечатлен от куража на Габриел.

- Мъртвите жени са като банковите трезори - отговори той с изненадваща откровеност. - Почти винаги съдържат неприятни тайни. - Извади визитка от сребърна кутийка. - Надявам се да обмислите отново предложението ми за Рени. Мога да ви уверя, че ще ви възнаградя добре.

Докато Габриел пускаше визитката в джоба си, се чу звънец, призоваващ гостите на вечеря. Карло положи ръка върху гърба на госта си и го поведе към стълбището. Миг по-късно той заемаше мястото си до Киара.

- Какво искаше той? - попита тя тихо на иврит.

- Мисля, че се опитваше да ме включи в платежната ведомост на семейство Маркезе.

- Това ли е всичко?

- Не - отвърна Габриел. - Искаше да се увери, че не нося оръжие.

Те излязоха от двореца малко след полунощ, за да открият, че въздухът е пълен с меки, пухкави снежинки с размера на нафора за причастие. Един седан с ватикански номер чакаше до бордюра; последва ги бавно отзад, докато Донати, Габриел и Киара вървяха по опустелия паваж на Виа Венето. Киара хвана здраво ръката на Габриел, а косата й побеля от снега. Донати вървеше безмълвно до нея. Минута по-рано, когато се сбогуваше с Вероника с формална целувка по бузата, той се усмихваше. Сега, изправен пред перспективата за една дълга, студена и самотна нощ, настроението му видимо се помрачи.

- Дали така съм си въобразил - попита Габриел, - или ти наистина се забавляваше тази вечер?

- Винаги се забавлявам. Това е най-трудната част, когато прекарвам времето си с нея.

- Тогава защо го правиш?

- Вероника е убедена, че това е едно малко известно йезуитско изпитание на вярата, че нарочно отивам наблизо до изкушението, за да видя дали Бог ще се пресегне надолу да ме хване, ако падна.

- Така ли е?

- Няма нищо общо с йезуитството. Просто харесвам нейната компания. Повечето хора никога не виждат по-надалеч от свещеническата якичка, но Вероника изобщо не я забелязва. Кара ме да забравя, че съм свещеник.

- Какво ще стане, ако не издържиш изпитанието?

- Никога няма да позволя това да се случи. Вероника също. — Донати направи знак към колата си. После се обърна към Габриел и попита: - Как мина срещата ти с Карло?

- Делово.

- Той спомена ли моето име?

- Говори само най-добри неща за теб.

- Какво искаше?

- Мисли, че би било добра идея да изоставя разследването.

- Предполагам, не ти е признал, че е убил Клаудия Андреати.