Даниъл Силва - Падналият ангел

- Това комплимент ли трябваше да бъде?

- Само изтъкване на факта.

- Надценявате способностите ми.

Генералът се усмихна с разбиране.

- По-рано в кариерата ми, когато работех в антитерористичното звено, бях назначен по едно дело тук, в Рим. Един палестински преводач беше застрелян във фоайето на блока си. Оказа се, че не бил обикновен преводач. Колкото до убиеца, ние никога не успяхме да открием свидетел, който да си го спомни. Сякаш беше призрак. - Ферари помълча. - А сега той седи пред мен, в ресторант в сърцето на Рим.

- Никога не бих се досетил, че сте изнудвач, генерале.

- Не бих и мечтал да се опитвам да ви изнудвам, Алон. Просто казвах, че пътищата ни са се пресичали и преди. Сега, изглежда, съдбата ни е събрала отново.

- Не вярвам в съдбата.

- Нито пък аз - отговори Ферари. - Но вярвам, че ако има някой, който е способен да разбие тази мрежа, това сте вие. Освен това - допълни той, - фактът, че вече сте се установили във Ватикана, ви дава определено предимство.

Габриел замълча за момент.

- Какво ще стане, ако успея? - попита най-накрая той.

- Ще взема вашата информация и ще изградя дело, което ще издържи в италианските съдилища.

- А ако това дело унищожи приятелите ми?

- Много добре знам за близките ви връзки с папата и с монсеньор Донати - обясни спокойно генералът. - Но ако Ватиканът е замесен в престъпления, ще трябва да изкупи греховете си. А и винаги съм смятал, че изповедта може да е полезна за душата.

- Ако е направена в уединение.

- Това може да не е възможно. Но най-добрият начин да се погрижите за интересите на вашите приятели е да приемете предложението ми. Иначе не е ясно каква мръсотия може да изскочи.

- Това много ми прилича на изнудване.

- Да - замисли се генералът, - предполагам, че е така.

Усмихваше се едва-едва, но изкуственото му око се взираше безизразно в пространството. Все едно да гледаш окото на фигура в картина, помисли си Габриел, всевиж-дащото око на непрощаващия Господ.

И така, оставаше само Роберто Фалконе - или по-точно, какво да се каже на обществото за злощастната му смърт. Накрая се стигна до избор на тактика. Въпросът можеше да се уреди тихо или както се изрази Габриел, можеха да обявят смъртта на Фалконе с фанфари и тромпети и така да подпомогнат своята кауза. Ферари избра втората възможност, защото, както Габриел, той бе предразположен към оперативна показност. Освен това настъпваше време за одобряване на бюджета в сезон на строги икономии, а Ферари се нуждаеше от победа, дори измислена, за да осигури завидните средства за Артистичния отдел, от които той се нуждаеше, за да продължи работата си през следващата фискална година.

И така, късно на другата сутрин Ферари свика медиите в двореца, за да направи обещаното си важно изявление. То започна в един иначе слаб новинарски ден и те пристигнаха на тълпи, надявайки се за нещо, което наистина би могло да продаде вестника им или да примами телевизионния зрител да се загледа за няколко секунди, преди да превключи на друг канал. Както обикновено, генералът не ги разочарова. Безупречно облечен в своята синя карабинерска униформа, той крачеше по подиума и продължаваше да разказва една история, стара колкото самата Италия. Тя беше за човек със скромни средства, който всъщност се оказал един от най-големите крадци на антики в Италия. За съжаление, човекът бил убит жестоко, може би в спор за пари със свой колега. Генералът не уточни как е било открито тялото, макар да сподели достатъчно страховити детайли, за да гарантира публикация на първа страница в по-скандалните таблоиди. После, с безупречната синхронизация на умел изпълнител, той дръпна черната завеса, разкривайки съкровищницата от артефакти, намерена в работилницата на том-бароло. Репортерите ахнаха като един. Ферари грейна с присветването на камерите.

Не е нужно да се казва, че генералът не спомена за ролята, която изигра бившият израелски шпионин и реставратор на художествени произведения Габриел Алон, или за макиавелианското споразумение, което те двамата сключиха на вечеря в „Ле Каве“. Не разкри и името, което прошепна в ухото на Габриел, когато се разделиха на тъмното площадче. Габриел изчака края на генералската пресконференция, преди да й звънне. От тона й стана ясно, че е очаквала обаждането му.

- На събрание съм до пет - обясни тя. - Какво ще кажете за пет и половина?

- При вас или при мен?

- При мен е по-безопасно.

- Къде?