Даниъл Силва - Падналият ангел

- Може би ще ме оставиш аз да го направя - предложи Киара.

Габриел я изгледа смразяващо, но не каза нищо.

- Само си мислех...

- Знам какво си си мислила.

Габриел зави в имота и потегли бавно нагоре по чакъ-лената пътека. Кучето веднага скочи към колата - не отдясно, разбира се, а откъм страната на Габриел. Тичаше край предната гума, спирайки от време на време да се наежи агресивно и да оголи свирепите си зъби. После, когато колата спря, то се хвърли като ракета към прозореца на шофьора и се опита да го ухапе през стъклото. Габриел се отнесе към животното спокойно, което го разяри още повече. То го гледаше с бледожълтите си вълчи очи и устата му се пенеше, сякаш беше бясно.

- Може би трябва да опиташ да го уговориш - предложи Киара.

- Не преговарям с терористи.

Габриел въздъхна тежко и свали найлоновата обвивка на един от сандвичите. После отвори малко прозореца и бързо пъхна сандвича през пролуката. Петнайсет сантиметра пармска шунка, сирене и хляб изчезнаха само на едно лакомо захапване.

- Очевидно не пости - отбеляза Киара.

- Това добър или лош знак е?

- Лош - отговори тя. - Много лош.

Габриел пъхна още един сандвич през прозореца. Този път предният зъб на кучето докосна върха на пръста му.

- Добре ли си?

- Добре че ме бива и с двете ръце. - Той бързо хвърли на кучето още три сандвича като на конвейер.

- Бедното същество е умряло от глад.

- Хайде да не започваме да съжаляваме кучето.

- Няма ли да му дадеш и последния?

- По-добре да го запазя за резерва. Така ще имам какво да му подхвърля, ако реши да скочи към гърлото ми.

Габриел отключи вратата, но се поколеба.

- Какво чакаш?

- Декларация за намеренията му.

Той отвори вратата само няколко сантиметра и стъпи с един крак на земята. Кучето изръмжа ниско и гърлено, но остана неподвижно. Ушите му бяха вирнати, което Габриел възприе като позитивно развитие на нещата. Обикновено, когато някое куче се опитваше да го разкъса на парчета, ушите му винаги бяха присвити назад и надолу, като крилете на атакуващ самолет.

Габриел остави последния сандвич на земята и излезе бавно от колата. После, все още фиксирал поглед в челюстите на животното, той инструктира Киара да излезе. Направи го на скорострелен иврит, така че кучето да не го разбере. Частично заситено, то излапа храната по-благоприлично, втренчило жълтите си очи в Габриел и Киара, докато те пристъпваха към задната врата на къщата. Габриел почука два пъти, но не получи отговор. После пробва дръжката на вратата. Беше заключено.

Извади малкия метален инструмент, който винаги носеше в портфейла си, и го пъхна внимателно в ключалката, докато механизмът поддаде. Когато пробва втори път, езичето щракна. Вътре видяха разхвърляно антре, пълно със стари работни дрехи и високи гумени ботуши със засъхнала кал. Мивката беше суха. Ботушите - също.

Той направи знак на Киара да влезе и я въведе в кухнята. Плотовете бяха отрупани с мръсни съдове, а във въздуха се носеше неприятен мирис на нещо изгоряло. Габриел отиде до кафе машината. Лампичката за захранването все още светеше, а на дъното на каничката имаше петно от изгоряло кафе с цвят на смола. Ясно бе, че машината е останала включена няколко дни - същия брой дни, прецени Габриел, колкото кучето е изкарало без храна.

- Извадил е късмет, че не е подпалил къщата - обади се Киара.

- Не съм много сигурен.

- За какво?

- За това, че Фалконе е извадил късмет.

Изключи кафе машината и влязоха в трапезарията.

Полилеят, както кафе машината, беше оставен да свети, а пет от осемте му крушки бяха изгорели. В единия край на правоъгьлната маса имаше остатъци от храна, а в другия край стоеше кашон с името на местна винарна, отпечатано от едната страна. Габриел вдигна единия му капак и погледна вътре. Кашонът бе пълен с предмети, грижливо увити в страници от „Кориере дела Сера“. Това бе твърде интелектуален вестник за човек като Фалконе, помисли си той. Габриел си го представяше да чете „Га-дзета дело Спорт“.

- Май е излязъл набързо - предположи Киара.

- Или може би е бил принуден да излезе.

Той извади един предмет от кашона и разви предпазливо вестника. Вътре имаше вдлъбнат керамичен фрагмент, горе-долу с размерите на дланта му, украсен с частичен образ на млада жена в полупрофил. Беше облечена в надиплена рокля и свиреше на някакъв инструмент, подобен на флейта. Кожата и дрехите й бяха нарисувани в цвета на теракотата, но фонът бе в блестящо плътно черно.