Даниъл Силва - Падналият ангел

- Следи ли ни някой? - попита Киара.

- Само петима от най-лошите шофьори в Италия.

- Какво мислиш, че ще стане, когато влакът пристигне във Венеция, а нас ни няма в него?

- Предполагам, че ще има обвинения.

- Към тях или към нас?

Един пътен знак предупреждаваше, че наближава отклонението за Черветери. Габриел излезе от магистралата и кара няколко минути през древния градски център, преди да завие към къщата, разположена точно на края на града, на Виа Ломбардия № 22 . Видяха скромна двуетажна вила, встрани от пътя, с олющени стени в охра и избелели зелени кепенци, увиснали като пияни. От едната страна се виждаше овощна градина; от другата - малко лозе, подрязано за зимата. Зад вилата, до порутена постройка в двора, стоеше очукано комби с прашни прозорци. Една немска овчарка им се зъбеше и ръмжеше от отъпканата предна градина. Сякаш не беше яла от няколко дни.

- В крайна сметка - каза Габриел, поглеждайки навъсено към кучето - не е място, където човек очаква да намери музеен куратор.

Набра номера на Фалконе от мобилния си телефон. След пет позвънявания без отговор той прекъсна връзката.

- Сега какво? - попита Киара.

- Ще му дадем един час. После ще се върнем.

- Къде ще чакаме?

- Някъде, където няма да бием на очи.

- Не е лесно в такова градче - отбеляза тя.

- Някакви предложения?

- Само едно.

Некрополът Бандитача 2се намираше на север от града, в края на дълга тясна уличка сред кипариси. На паркинга имаше павилион за кафе и заведение. На няколко крачки, в безлична, временна на вид сграда, се намираха билетният офис и малко магазинче за сувенири. Единствената уредничка, жена с птича физиономия и с огромни очила, изглежда, се стресна, като ги видя. Очевидно те бяха първите посетители за деня.

Габриел и Киара платиха скромната входна такса и получиха карта, нарисувана на ръка, която се очакваше да върнат в края на посещението си. Преструвайки се на туристи, те се спуснаха в първата гробница и се втренчиха в студените, празни погребални камери. След това излязоха и забродиха из лабиринта от гробници с форма на кошери, сами в древния град на мъртвите.

За да мине времето по-бързо, Киара изнесе тиха лекция за етруските - мистериозен народ, религиозен, но според слуховете, сексуално разпуснат, третиращ мъжете и жените като социално равни. Високоразвити в изкуствата и науките, етруските занаятчии научили римляните как да павират пътищата си и да строят своите акведукти и канали - дълг, който римляните върнали, заличавайки етруските от лицето на земята. Сега, освен гробниците, не бе останало почти нищо от процъфтяващата им някога цивилизация, точно както те искали. Етруските строели домовете си от временни материали, но некрополите им били изградени така, че да останат завинаги. В стаите на мъртвите те оставяли съдове, прибори и бижута - съкровища, които сега можеха да се видят в световните музеи и в приемните на богаташите.

След като завършиха обиколката, те върнаха послуш-но картата и тръгнаха навън към паркинга, където Габриел набра за втори път номера на Роберто Фалконе. И отново нямаше отговор.

- Сега какво? - попита Киара.

- Обяд - отговори той.

Отиде до павилиона и купи половин дузина предварително приготвени сандвичи в найлонови опаковки.

- Гладен ли си? - попита Киара.

- Не са за нас.

Те се качиха в колата и подкараха обратно към вилата на Фалконе.

1 Централната гара на Рим. — Б. пр.

2Етруски некропол край Черветери. - Б. пр.

ЧЕРВЕТЕРИ, ИТАЛИЯ

В общността на западното разузнаване страхът на Габриел от кучета бе легендарен почти колкото подвизите му. Това не беше ирационален страх; той бе подкрепен от множество емпирични доказателства, събрани при безброй жестоки сблъсъци. Сякаш в самия вид на Габриел имаше нещо - котешките му маниери, блестящите му зелени очи, - което караше и най-хрисимото куче да се върне към дивите праисторически зверове, от които всички те произлизаха. Беше гонен от кучета, хапан от кучета, газен от кучета и веднъж, в заснежена долина в швейцарските планини, едно елзаско куче пазач на виден банкер му счупи ръката. Габриел оцеля при атаката само защото застреля кучето в главата със своята берета. Стрелбата определено не беше за предпочитане тук, в Черветери, но Габриел не изключваше напълно тази възможност, имайки предвид колко възбудено бе кучето на Фалконе. Настроението на овчарката, изглежда, се беше влошило, откакто я видяха за последен път преди час. Имаше само една причина да държиш такова противно същество: Роберто Фалконе очевидно криеше нещо в имота си и задачата на кучето бе да държи любопитните надалеч. За щастие на Габриел, животното изглеждаше тормозено, тоест узряло за вербуване. Съответно за голямата торба със сандвичи от павилиона край етруския некропол.