Даниъл Силва - Падналият ангел

- Подарък от монсеньора - заяви той и подаде на Габриел малък найлонов плик от книжарницата на Ватикана.

- Сборник с папските писма на Негово Светейшество?

Отец Марк се намръщи. Не харесваше шегите за Негово Светейшество. Не харесваше много и Габриел.

- Това е пълното изследване на доктор Андреати за цялата антична колекция, точно както поискахте.

- Всичко в тази малка чантичка? Какво чудо.

- Флашки - обясни педантично свещеникът. Може би някога отец Марк бе имал чувство за хумор, но то бе закърняло за осем години обучение в семинарията.

- А телефонните разпечатки?

- Работя по въпроса.

- Имейли?

- Става дума за Ватикана. Тези неща отнемат време. -Ангелското лице на младия свещеник не издаваше нищо. Дори Габриел не можеше да отгатне дали държи флош или чифт двойки. - Монсеньорът би искал да знае как възнамерявате да процедирате с вашето разследване - съобщи той, поглеждайки своето „Блекбъри“.

- Първо ще ослепея от четенето на няколкостотин страници документация за произхода на вашата антична колекция.

- А после?

- Кажи на монсеньора, че той ще узнае пръв.

Свещеникът стана рязко и извинявайки се със спешен въпрос, изискващ вниманието му, тръгна обратно към Ватикана. Габриел пъхна найлоновата чантичка в джоба на палтото си, поколеба се за момент, а после набра автоматично един номер на своето „Блекбъри“. Дрезгав мъжки глас отговори на иврит. Габриел промърмори няколко думи на същия език и бързо прекъсна връзката, преди мъжът от другия край да успее да възрази. После седя там, докато над тясната уличка падне мрак, чудейки се дали току-що не е направил първата си грешка.

Имаше малко по-неблагодарни длъжности от това да си шеф на централа, работеща за Службата, в Западна Европа. Шимон Пацнер, шеф на щедро осигурения с персонал разузнавателен пост в израелското посолство в Рим, бе носил това бреме по-дълго от всички останали. Периодът на службата му съвпадна с бързото сриване на израелската обществена репутация сред всички европейци. Докато някога страната му се смяташе за дребен дразнител, сега европейците възприемаха ционистката инициатива с почти всеобщо презрение и неуважение. Израел вече не се славеше като маяк на демокрацията в неспокойния Близък изток; той се превърна в разбойник извън закона, окупатор и заплаха за световния мир. Пос-ловично нетактичен, Пацнер не направи почти нищо в помощ на своята кауза. Високо в списъка с италиански оплаквания стоеше поведението му по време на събрания. Стандартният му отговор, когато му задаваха въпроси за израелската тактика и операции, бе да напомни на братята си, че без гибелното поведение на европейците Израел изобщо нямаше да съществува.

Габриел намери Пацнер да седи сам на каменна пейка пред галерия „Боргезе“. Нисък и набит, той имаше стоманеносива коса и сипаничаво лице. Поздрави Габриел формално на италиански, после предложи да се разходят. Тръгнаха на запад през градината по пътека, обрамчена с пинии. Студеният въздух бе силно напоен с миризма на влажни листа, пушек от изгорели дърва и готвено - миризмата на Рим в една зимна вечер. Пацнер развали аромата, запалвайки цигара. Настроението му изглеждаше по-лошо от обичайното, но той винаги бе труден за разгадаване. Рим го дразнеше. Поне за Пацнер той винаги си оставаше столицата на една империя, разрушила Втория храм и разпръснала евреите по целия свят. Беше злопаметен. Няколко пъти Габриел бе изпитвал това на гърба си.

- Предполагам, че си се обадил случайно - каза най-накрая Шимон. - Ние трябваше да си поговорим с теб.

- Ние?

- Не се изнервяй, Габриел. Никой на булевард „Цар Саул“ няма намерение да прекъсва отново оттеглянето ти, не и след всичко онова, което преживя в Саудитска Арабия. Дори Стареца изглежда доволен този път да те остави на мира.

- Кога го видя за последно?

- Преди няколко седмици, когато бях в Тел Авив за ежегодната среща на шефовете на централи. Шамрон се появи традиционно на вечеря чак последната вечер. През цялото време стоя прав, угощавайки ни с истории за доброто старо време, но този път имах чувството, че върши всичко механично. Аз си мислех само за онези времена, когато бяхме хлапета. Спомняш ли си какво ставаше тогава, Габриел? Сякаш земята трепереше, когато Стареца влезеше в стаята.

- Спомням си - отговори сдържано Габриел и за миг се озова в двора на Художествената академия „Бецалел“ в Йерусалим в един слънчев септемврийски ден на 1972 г. Сякаш отникъде, там се появи дребен здрав мъж с отвратителни тъмни очила и зъби като стоманен капан. Той не каза името си, защото не беше необходимо. Той бе онзи, за когото говореха само шепнешком. Онзи, който бе откраднал тайните, довели до светкавичната победа на Израел в Шестдневната война. Онзи, който бе заловил Адолф Айхман, главния режисьор на холокоста, на една улица в Аржентина.