Даниъл Силва - Художникът убиец

Сега, докато я наблюдаваше, той внезапно почувства, че нещо не е наред. Тя беше напрегната през целия ден. Не пожела да излезе от галерията по време на почивката, макар че я бе поканил на обяд в „Уилтън“. Поканата му бе съвсем невинна, без никакви задни мисли, но тя отказа. И вместо това, си поръча да й донесат сандвич от кафенето. Може би имаше нещо, свързано с арабина, който бе дошъл в галерията онази вечер. Май го бе нарекла Юсеф. Или пък причината бе Габриел? Джулиан си представи, че я е наскърбил по начина, по който бе наскърбил малкото момче в Корнуол. „Боже, как му беше името? Пърл? Пък? Не, Пийл беше“ — спомни си Ишърууд. За съжаление, ако това бе така, нямаше как да накаже Габриел, освен никога да не му прости.

Отвън долетя звук от клаксон на автомобил. Джулиан се изправи и надзърна през прозореца. Долу, на настлания с тухли Мейсън Ярд, точно пред заключените врати на товарната рампа, бе спрял микробус за доставки.

Странно, днес не чакаха никакви доставки. Шофьорът отново натисна клаксона, този път по-продължително. „За бога! — помисли си Ишърууд. — Кой, по дяволите, си ти и какво искаш?“

После шофьорът надникна през предното стъкло. Джулиан не можа да види лицето му, а само двете ръце, стиснали волана. Тези ръце би разпознал навсякъде. Бяха най-добрите в бизнеса.

Те се качиха с асансьора до горния етаж на галерията — Габриел отляво, Шамрон отдясно, а Жаклин, като пленничка, по средата. Тя се опита да срещне очите на Габриел, но той гледаше право пред себе си. Когато вратата се отвори, Шамрон я съпроводи до пейката в средата на залата, сякаш тя трябваше да дава показания на свидетелската скамейка. Жаклин седна, кръстоса крака, подпря лакти на коленете си и облегна брадичка на дланите си. Габриел застана зад гърба й. Шамрон закрачи из галерията с изражение на клиент, който не е впечатлен от предлаганата стока.

Той говори, без да спре, в продължение на двадесет минути. Докато го гледаше, Жаклин си спомни за вечерта, когато я бе вербувал да работи за Службата. В думите му долови същата решителност и чувство за дълг, както тогава. Дребното стегнато тяло на Ари излъчваше такава сила, че страховете й сякаш се стопиха. В негово присъствие това, което искаха от нея — да придружи в мисия най-опасния терорист в света, — вече не й се струваше така рисковано и трудно осъществимо. Помисли си: „Шамрон не се страхува, ето защо и аз няма да се страхувам“. Трябваше обаче да признае, че бе завладяна и от самата мисъл да участва в тази операция. Тя, момичето от Марсилия, чиито дядо и баба бяха станали жертва на холокоста, щеше да помогне за ликвидирането на Тарик ал Хурани и опазването на сигурността на Израел! Това щеше да бъде идеален завършек на кариерата й в Службата, осъществяване на съкровеното й желание, което я бе подтикнало да стане агент. Освен това щеше да докаже на Габриел, че тя също може да бъде смела.

— Имаш пълното право да ни откажеш — каза Шамрон. — Ти се съгласи да участваш в съвсем друг вид операция, по-краткосрочна и със значително по-малък риск. Обаче ситуацията се промени. Това се случва понякога в нашата работа.

Той спря да крачи и застана точно пред нея.

— Но мога да те уверя в едно нещо, Жаклин. Твоята безопасност ще бъде приоритет за нас. Никога няма да бъдеш сама. Ще те изпратим до самолета и ще те чакаме на другото летище, когато слезеш от него. Ще бъдем неотлъчно до теб. При първата удобна възможност ще нанесем удара и ще приключим. Имаш думата ми, че ако животът ти бъде изложен на опасност, ще се намесим незабавно, за да те защитим, независимо от последствията. Разбра ли ме?

Тя кимна утвърдително. Шамрон бръкна в куфарчето си, извади малка инкрустирана кутийка и й я подаде. Жаклин я отвори. В нея, върху бялата сатенена подплата, лежеше златна запалка.

— Тя изпраща сигнал в обхват от тридесет мили. Това означава, че ако нещо се обърка — ако по някаква причина загубим контакт с теб, — винаги ще сме в състояние отново да те намерим.

Жаклин извади запалката от кутийката и я щракна. Показа се тънко пламъче. Когато след това я мушна в предния горен джоб на блузата си, лицето на Шамрон се озари от кратка усмивка.

— Длъжен съм да те уведомя, че приятелят ти Габриел има сериозни резерви към провеждането на тази операция. — Ари отново закрачи, като този път се спря пред пейзажа на Клод. — Той се опасява, че ще се озовеш в капан. Обикновено се доверявам на мнението му, двамата сме преживели много заедно. Обаче в този случай не съм съгласен с него.