Даниъл Силва - Художникът убиец

Пред входната врата той сграбчи ръката й:

— Извинявай, Доминик. Понякога ме обзема параноя. И ти щеше да си такава, ако бе водила моя живот. Не исках да те обидя с въпросите си. Кога мога да те видя пак, за да ти се реванширам?

Тя успя да се усмихне, въпреки че сърцето й биеше лудо. Нямаше представа как да постъпи. Вече притежаваше отпечатъците, но имаше вероятност той да подозира нещо. Ако беше виновна, естествената й реакция щеше да бъде да отхвърли поканата му. Реши да я приеме. Ако Габриел сметнеше, че е грешка, можеше да измисли някакво извинение и да я отмени. Затова каза:

— Можеш да ме заведеш на вечеря в някой ресторант.

— По кое време? — оживи се Юсеф.

— Ела в галерията в шест и половина.

— Чудесно.

— И не закъснявай. Не понасям мъже, които закъсняват.

След това го целуна и излезе.

Когато Жаклин се прибра в апартамента си, Габриел седеше на дивана и пиеше кафе.

— Как мина?

— Чудесно. Ще ми направиш ли кафе?

Тя влезе в банята, затвори вратата и пусна водата да напълни ваната. После съблече дрехите си и се потопи в топлата вода. Минута по-късно Габриел почука на вратата.

Жаклин му викна да влезе, но когато той отвори вратата, спря изненадано. Явно не очакваше, че тя вече е във ваната. Погледна настрани, търсейки място, където да остави чашата с кафе.

— Как се чувстваш? — попита мъжът, все така избягвайки да гледа към нея.

— А ти как се чувстваш, след като убиеш някого?

— Ужасно мръсен.

Жаклин загреба шепа вода и я плисна върху лицето си.

— Трябва да ти задам няколко въпроса, но мога да почакам, докато се изкъпеш и облечеш — предложи Габриел.

— С теб сме спали като мъж и жена! Дори се държахме като любовници! — възнегодува Жаклин.

— Това беше различно — мрачно отвърна той.

— Защо?

— Защото беше необходима част от операцията.

— Да спим в едно легло или да се любим?

— Жаклин, моля те.

— А може би не искаш да ме погледнеш, защото току-що съм спала с Юсеф? — подразни го тя.

Габриел смръщено я изгледа и излезе. Жаклин се усмихна едва доловимо, после се гмурна под водата.

— Телефонът е производство на „Бритиш Телеком“.

Загърната в пухкав бял халат, Жаклин седеше във фотьойла. Докато подсушаваше мократа си коса с хавлиена кърпа, тя съобщи модела и номера на апарата.

— В спалнята няма телефон, но има електронен радиочасовник.

— Каква марка?

— Сони. — Тя му каза модела и номера.

— Да се върнем за момент на телефона — предложи Габриел. — Някакви отличителни белези? Останал етикет с цената или лепенка с написани телефонни номера? Нещо, което може да ни създаде проблем?

— Той се изживява като поет и историк. През цялото време пише. Изглежда, набира номерата с писалката си, защото клавиатурата на телефона е покрита с драскотини и точки.

— В какъв цвят?

— Синьо и червено.

— От каква писалка?

— Какво имаш предвид?

Габриел въздъхна и я погледна уморено.

— Химикал ли е? Или може би флумастер?

— Мисля, че е флумастер.

— Мислиш?

— Да, сигурна съм.

— Много добре! — каза той, сякаш говореше на дете. — А сега най-съществената част: тънко, средно или дебело пишещ?

Жаклин гневно вдигна дългия тънък среден пръст на дясната си ръка и го размаха пред Габриел.

— Ще приема това като дебело пишещ. А какво стана с ключовете?

Тя порови в дамската си чанта и му подаде сребърната кутийка за сенки. Габриел натисна механизма, повдигна капачето и погледна отпечатъците.

— Може да имаме проблем — предупреди го Жаклин.

Той затвори капачето и вдигна очи към нея:

— Разкажи ми подробно какво стана.

Жаклин му разказа случилото се и предпазливо добави:

— Поиска да ме види отново.

— Кога?

— Тази вечер в шест и половина. Ще се срещнем в галерията.

— Ти прие ли?

— Да, но мога…

— Не! — прекъсна я Габриел. — Това е идеално. Искам да се срещнеш с него и да го задържиш достатъчно дълго, за да вляза в апартамента му и да поставя бръмбарите.

— А после?

— После край.

Габриел напусна сградата през задния вход. Промъкна се през двора, покатери се по бетонната стена и скочи на алеята, осеяна с празни бирени кутии и парчета стъкло. След това се отправи към станцията на метрото „Мейда Вейл“. Чувстваше се неспокоен. Не му харесваше, че Юсеф бе поискал отново да види Жаклин.

Слезе от метрото на станция „Ковънт Гардън“.

Боделът чакаше на опашка пред кафе машината в кафенето на пазара. Беше същият младеж, който бе взел рапорта му на гара „Ватерло“. На рамото му висеше черна кожена чанта за документи, чийто страничен джоб леко отзяваше. Габриел бе сложил сребърната кутийка с отпечатъците на ключовете на Юсеф в кафяв плик — стандартен размер, без никакви надписи и обозначения. Той си поръча чай и докато го пиеше, седнал на една маса, очите му методично изучаваха тълпата.