Шамрон съсредоточено изписа името Тарик под думата момиче .
Ари вдигна телефона за безопасна връзка, набра номера на Узи Навот — шефа на парижката централа — и каза:
— Те са имали човек на приема. Някой, който е предупредил екипа отвън, че посланикът си тръгва. Знаели са маршрута му. Предизвикали са катастрофа, за да блокират движението и така шофьорът да няма път за бягство.
Навот се съгласи. Беше му станало навик да се съгласява с Шамрон.
— В онази сграда има доста ценни предмети на изкуството — продължи Ари. — Предполагам, че има и доста модерна видео охранителна система. А ти какво мислиш, Узи?
— Разбира се, шефе.
— Кажи на нашите приятели от френските служби, че искаме незабавно да изпратим екип, който да наблюдава разследването и да им оказва всякаква помощ, от която се нуждаят. А после вземи тези видеокасети и ми ги изпрати с дипломатическата поща.
— Дадено.
— Какво ще ми кажеш за моста? Има ли там охранителни камери? При малко късмет, може да е записано цялото нападение… И дори подготовката му.
— Ще проверя веднага — каза Узи.
— Останало ли е нещо от лимузината?
— Само ламарините. Резервоарът е избухнал и за съжаление огънят е изпепелил почти всичко, дори и труповете.
— Убиецът как се е изтеглил оттам? — заинтересува се Шамрон.
— Скочил е на задната седалка на един мотор. Изчезнал е за секунди.
— Някаква следа от него?
— Никаква, шефе.
— А улики?
— И да има, френската полиция няма да ги сподели с мен.
— А какво става с другите участници в атентата?
— Също са избягали. Добри са били, шефе. Дяволски добри! — ядосано въздъхна шефът на парижката централа.
— Кое е убитото момиче?
— Някаква американка.
Шамрон притвори очи и тихо изруга. Последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе намесата на американците.
— Янките уведомени ли са вече?
— В момента половината от служителите на посолството им са на моста.
— Как се е казвала девойката?
— Емили Паркър.
— Какво е правела в Париж?
— Очевидно си е почивала няколко месеца след дипломирането.
— Чудесно. Къде е живяла?
— В Монмартър. Екип от френски детективи работи в квартала: ровят, разпитват…
— А научили ли са нещо интересно? — поинтересува се Шамрон.
— Не съм чул нищо друго, шефе.
— Иди сутринта в Монмартър. Огледай и ти, поразпитай. Но дискретно! Може някой в нейната сграда или в местното кафене да е видял любовника й.
— Добра идея, шефе! — съгласи се Узи.
— Направи ми една услуга. Вземи със себе си снимките на Тарик от архива.
— Мислиш ли, че той стои зад това?
— Все още не съм сигурен…
— Дори и да са го видели, тези снимки няма да са от голяма полза — замислено рече Узи. — Оттогава той е сменил стотици пъти външността си.
— Изпълни това, което ти казах. — Шамрон натисна зеленото мигащо копче на телефона и прекъсна връзката.
Беше още тъмно, когато пежото на Шамрон прекоси с пълна скорост крайбрежната равнина и се заизкачва по пътя в Юдейските планини към Йерусалим. Ари свали очилата си и разтърка зачервената кожа под очите си.
Изминаха шест месеца, откакто бе върнат на работа и му възложиха една проста задача: да внесе стабилност в разузнавателната служба, чието реноме бе сериозно накърнено от серия широко отразени в медиите оперативни гафове и скандали сред персонала. Работата му бе да повдигне морала, да възстанови духа, с който в миналото се отличаваха хората от Службата.
Беше успял да спре разрухата — вече нямаше позорни провали, като опита да бъде убит един ожесточен мюсюлмански ходжа в Аман, организиран от неговия предшественик, но пък нямаше и зашеметяващи успехи. Шамрон знаеше по-добре от всички, че Службата не бе спечелила страховитата си репутация, без да поема рискове. В миналото крадяха самолети МиГ, внедряваха шпиони — както в резиденциите на приятели, така и на врагове, преследваха онези, които се осмеляваха да тероризират израелския народ. Шамрон не искаше да остави в наследство Служба, която вече не допуска грешки, а Служба, която може да посегне и да удари, когато си поиска, която да изумява другите разузнавателни централи.
Знаеше, че не разполага с много време. Не всички на булевард „Цар Саул“ приветстваха неговото завръщане. Имаше и такива, които смятаха, че песента му вече е изпята и е трябвало да бъде оставен в Тиверия, за да се бори със своите радиоапарати и спомените си. А щафетата да бъде предадена на следващото поколение. Противниците на Шамрон твърдяха, че човек като Мордекай заслужава да бъде шеф след всичките години на размотаване из коридорите на „Операции“. Ели също имал качества да стане чудесен началник, казваха те. Трябвало само да се „аклиматизира“ в директорския кабинет. Смятаха, че дори Лев от отдел „Операции“ е подходящ, макар че от време на време се поддаваше на настроенията си и си бе спечелил доста врагове.
Читать дальше