— Нека да ти я сложа.
Тя протегна ръка и дръпна нагоре ръкава на канадката си. Рене постави гривната на китката й и я закопча. Емили я разгледа на светлината на лампите. После се обърна, облегна се на гърдите му и зарея поглед над реката.
— Искам да умра точно така — въздъхна тя.
Ала Рене вече не я слушаше. Лицето му бе безизразно, а кафявите му очи бяха вперени в Мюзе д’Орсе.
На сервитьора, носещ подноса с пилето тандури 8 8 Пиле, приготвено в малка индийска готварска пещ, наречена тандури. — Б.пр.
, бе наредено да наблюдава посланика. Той извади мобилен телефон от джоба на сакото си и натисна един бутон, чрез който набра предварително запаметен номер. Чуха се две позвънявания, след които на фона на шума от парижкия трафик мъжки глас отрони:
— Да.
— Той си тръгва.
Отсреща затвориха.
Посланик Елияху хвана жена си за ръката и я поведе през тълпата, като от време на време спираше, за да пожелае лека нощ на някой от гостите. На входа на музея двама бодигардове се присъединиха към тях. Те изглеждаха като момчета, но Елияху се успокояваше от факта, че бяха обучени убийци, които щяха да направят всичко, за да го защитят.
Четиримата излязоха навън, лъхна ги студеният нощен въздух. Лимузината ги очакваше с работещ двигател. Единият бодигард седна отпред, до шофьора, а вторият се настани с посланика и съпругата му на задната седалка. Колата потегли, зави по „Рю дьо Белшас“, после се понесе с пълна скорост покрай брега на Сена.
Елияху се облегна назад, притвори очи и промълви:
— Събуди ме, когато стигнем до нас, Хана.
— Кой беше, Рене?
— Никой. Сгрешен номер.
Емили отново се загледа в Сена, но миг по-късно се разнесе страхотен трясък: две коли се блъснаха на моста. Един миниван се заби в задницата на пежо седан, парчета стъкло се посипаха на асфалта. Заскърцаха спирачки и уличното движение спря. Шофьорите изскочиха от колите си и започнаха да си крещят един на друг. Емили би казала, че не са французи, а араби, дошли от Северна Африка. Рене грабна раницата си и тръгна по платното към спрелите коли.
— Какво правиш? — развика се след него, ужасена, Емили.
Обаче той се държеше така, сякаш не я чува. Продължи да върви, но не към катастрофиралите автомобили, а към дълга черна лимузина, заклещена в уличното задръстване. Пътем отвори раницата и извади от нея малък автомат.
Емили не можеше да повярва на очите си. Рене — нейният любим, мъжът, който се бе вмъкнал в живота й и бе откраднал сърцето й — сега вървеше по моста „Александър III“ с автомат в ръка. И изведнъж парченцата на пъзела взеха да се нареждат по местата си: натрапчивото подозрение, че Рене крие нещо от нея, дългите, необясними отсъствия, тъмнокосият непознат в бистрото този следобед. Лейла?
Емили видя останалото като на забавен кадър. Размити картини, сякаш всичко се случваше под вода… Рене тича по моста. Хвърля раницата си под лимузината. Ослепителна светлина, трясък, силен полъх от непоносимо горещ въздух. Изстрели. Писъци. Отнякъде изскочи моторист с черна скиорска маска, очите му гледаха студено през отворите, влажните му устни проблясваха през цепнатината за устата. Облечената му в ръкавица ръка нервно завърта ръкохватката за газта. Но точно очите му задържаха вниманието на Емили. Бяха най-красивите очи, които някога бе виждала.
В далечината се разнесе писък на полицейски сирени. Тя отклони поглед от моториста и видя Рене бавно да върви към нея през касапницата. Той измъкна празния пълнител от автомата и нехайно сложи нов.
Втрещена, Емили заотстъпва, докато не се оказа притисната до парапета. Обърна се и погледна надолу, към черната вода на реката, която течеше бавно под нея.
— Чудовище! — изкрещя тя на английски, защото в паниката забрави френския. — Ти си едно шибано чудовище! Кой, по дяволите, си ти?
— Не се опитвай да бягаш от мен — отговори той на същия език. — Това само ще влоши нещата.
После вдигна оръжието си и я застреля. Смъртоносният откос я преметна през парапета. Тя усети, че лети към реката. Протегна ръце и видя гривната, която Рене — нейният любим — й беше подарил минути преди това. Толкова красива гривна. Такъв ужасен срам.
Тялото й цопна в реката и потъна. Тя отвори уста и дробовете й се напълниха с вода. Усети вкуса на собствената си кръв. Пред очите й проблесна ярка светлина, чу майка си да вика името й. После настъпи всеобхватен мрак и ледена тишина.
Независимо от събитията в Париж, непознатият можеше да запази своето уединение, ако легендарният супершпионин Ари Шамрон не беше се върнал на работа.
Читать дальше