— Опасявам се, че си взела лицето на баща си — въздишаше майка й. — И слабото му сърце.
В средата на октомври в Мюзе дьо Монмартър Емили срещна Лейла. Тя беше студентка в Сорбоната, зашеметяващо привлекателна жена, с лъскава черна коса и големи кафяви очи. Беше прекарала детството си в Аман, Рим и Лондон и говореше свободно половин дузина езици. Лейла бе всичко, което Емили не беше: красива, самоуверена, с космополитична душа. Постепенно Емили сподели с нея всичките си тайни: как майка й я бе накарала да се чувства ужасно грозна; мъката, която изпитваше, задето годеникът й я бе зарязал; дълбоко вкоренения страх, че никога вече няма да бъде обичана. Лейла й обеща, че ще оправи всичко. Зарече се да я запознае с един мъж, който ще я накара да забрави годеника си, в когото била лудо влюбена още в колежа.
Това се случи на вечерния купон у Лейла. Тя беше поканила двадесет души в тесния си апартамент в Монпарнас. Всички те — истински парижки бохеми — бяха насядали, където намерят: на дивана, на пода, на леглото. Похапваха печено пиле от ресторанта на ъгъла, огромно количество salade verte 6 6 Зелена салата (фр.). — Б.пр.
и сирена, черпейки се обилно с евтино вино „Бордо“. Имаше и други студенти от Сорбоната: един художник, млад германски есеист, синът на италиански граф, симпатичен англичанин с дълга руса коса на име лорд Реджи и джаз музикант, който свиреше на китара като Ал ДиМеола. Стаята изглеждаше като вавилонското стълпотворение. Разговорът преминаваше от френски на английски, от английски на италиански, после от италиански на испански. Емили наблюдаваше как Лейла се движи из апартамента, непринудено целува някого по бузата, пали цигари. Тя се възхищаваше на лекотата, с която йорданката печелеше приятели.
— Емили, той е тук — рече й по едно време тя, — мъжът, в когото ще се влюбиш.
Рене бе някъде от юг, от село, което Емили не бе чувала, разположено в планините над Ница. Той разполагаше с малко наследствени пари и никога не бе имал нито време, нито склонност да работи. Често пътуваше и четеше много книги. Рене презираше политиката: „Тя е упражнение за слабоумните, Емили, няма нищо общо с реалния живот“, казваше. Сред тълпата можеше да не забележиш лицето му, но ако се вгледаш внимателно, ще установиш, че е доста хубаво. В очите му гореше някакъв таен плам, който Емили не можеше да разбере.
Рене я отведе в леглото още на купона у Лейла и я накара да почувства неща, които никога не бе смятала за възможни. Сподели, че иска да остане няколко седмици в Париж и направо попита: „Може ли да отседна при теб, Емили? Лейла няма място за мен. Знаеш каква е — твърде много дрехи, твърде много мъже.“
Това беше Рене — мъжът, който я направи отново щастлива и който накрая щеше да съкруши сърцето, дето беше излекувал.
Той вече й се изплъзваше; Емили усещаше как с всеки изминал ден ставаше все по-резервиран. Прекарваше повечето време сам, като всеки ден изчезваше за няколко часа и се връщаше ненадейно. Когато го питаше къде е бил, отговаряше неопределено. Емили се страхуваше, че се вижда с друга жена — някоя кльощава французойка, която не трябваше да учи как се прави секс.
Този следобед Емили вървеше бавно по тесните улички на Монмартър към улица „Норвен“. По навик се заглеждаше във витрините, а когато мина покрай едно бистро, най-неочаквано съзря вътре Рене. Той седеше на маса близо до вратата. Стори й се странно желанието му да седи винаги близо до изхода. С него имаше някакъв тъмнокос мъж, с няколко години по-млад. Когато тя влезе в бистрото, мъжът се изправи и бързо се изниза. Емили съблече канадката си и седна, Рене й наля вино.
— Кой беше този мъж? — полюбопитства тя.
— Един познат — отвърна нехайно Рене.
— Как се казва?
— Жан — рече той. — Искаш ли да хапнеш?
— Приятелят ти си забрави раницата — посочи Емили.
— Тя е моя — отвърна Рене, като постави ръка върху нея.
— Наистина ли? Никога преди не съм те виждала да я носиш.
— Повярвай ми, моя е. Гладна ли си?
„Отново сменяш темата“, помисли си тя, но каза:
— Направо съм прегладняла. Обикалях на студа целия следобед.
— Наистина ли? И защо?
— Просто си размишлявах.
Той свали раницата от стола и я постави на пода, до краката си.
— И за какво размишляваше?
— Наистина не беше нищо важно.
— Обикновено ми доверяваш всичките си тайни — погледна я подозрително Рене.
— Да, но ти никога не ми разкриваш твоите — укори го Емили.
— Заради тази раница ли се разсърди?
Читать дальше