Италианската преса се оживи. Появи се лавина от предположения за това какви точно произведения ще изсвири на концерта си Анна Ролф. Щеше ли да се опита да изпълни демоничната соната на Джузепе Тартини „Тръпката на Дявола“ — своята запазена марка? Със сигурност — както разсъждаваха музикалните критици — мис Ролф нямаше да се опита да изсвири такава сложна композиция след толкова дълго отсъствие от сцената.
В пресата се появиха призиви залата да бъде сменена с по-голяма. Предвиждаше се концертът да се състои в горния салон на Скуола Гранде ди Сан Роко, където имаше само шестстотин места, ето защо надпреварата за билети между заможните почитатели на Анна Ролф се бе принизила почти до нивото на меле. Закарая Кордони, организатор и спонсор на концерта, отказа да помисли за смяна на залата, макар че в усилията си да запази добрите си позиции във Венеция той ловко прехвърли вината на Анна Ролф. Мис Ролф била помолила за малка зала, каза той, а желанията на хората на изкуството връзвали ръцете му. Едно списание със социалистически уклон помести истерична уводна статия, твърдейки, че заможните класи отново са си присвоили музиката. То призоваваше към демонстрации пред Сан Роко в нощта на концерта. Фиона Ричардсън, музикален агент и менажер на Анна Ролф, направи изявление в Лондон, обещавайки, че сравнително големият хонорар на мис Ролф ще бъде дарен за съхраняването на Скуола и великолепната й декорация. Цяла Венеция въздъхна с облекчение при този жест и дискусията стихна постепенно, подобно на вечерния отлив.
Имаше и предположения за това къде точно ще отседне Анна Ролф във Венеция. „Газетино“ съобщи, че хотелите „Монако“, „Канале Гранде“ и „Грити Палас“ са се вкопчили в титанична схватка, за да я привлекат, докато „Нуова Венеция“ предположи, че мис Ролф ще избегне разсейващата хотелска обстановка, като приеме нечия покана да отседне в частен дворец. Както се оказа накрая, нито един от вестниците не беше познал, защото в деня преди представлението, в един дъждовен петък по обяд, Анна и Габриел пристигнаха с водно такси на частния пристан на хотел „Луна-Балиони“, тихо местенце на „Кале дел’Асенсионе“, недалеч от туристическата бъркотия на площад „Сан Марко“.
Анна се появи за малко на рецепцията и бе посрещната от бляскавия висш персонал на хотела. Тя представи Габриел под името мосю Мишел Дюмон — неин приятел и личен асистент. Сякаш за да подсили този образ, Габриел настоя да внесе две цигулки във фоайето. На английски с френски акцент той повтори желанието на мис Ролф за пълно уединение. Главният портиер, безупречният синьор Брунетти, го увери, че присъствието на мис Ролф в хотела ще бъде най-строго пазената тайна във Венеция. Габриел му благодари любезно и се подписа в регистъра.
— Мис Ролф ще отседне в апартамент „Джорджоне“ на петия етаж. Той е един от най-хубавите. Вашата стая е в съседство. Да се надяваме ли, че тази подготовка ви задоволява?
— Да, благодаря ви.
— Позволете ми лично да придружа вас и мис Ролф до покоите ви.
— Не е необходимо.
— Ще имате ли нужда от помощ при пренасянето на багажа, мосю Дюмон?
— Не. Мога и сам да се справя, благодаря.
— Както желаете — рече портиерът синьор Брунетти и със съжаление му отстъпи ключовете.
* * *
В едно тихо и закътано място на сестиера 29 29 Градски район, квартал в средновековна Венеция. — Б.пр.
„Санта Марко“ се намираше миниатюрното магазинче на фирма „Росети & Росети — изящна бижутерия“, специализирано в продажбата на старинни и уникални бижута. Подобно на повечето венециански собственици на магазини, синьор Росети затваряше всеки ден по обед в един часа и отваряше отново в четири следобед за вечерната търговия. Добре запознат с този факт, Англичанина натисна бутона на охранителния зумер в един без пет и зачака Росети да му отвори вратата.
Магазинчето беше наистина много малко, не по-голямо от кухнята в корсиканската вила на Англичанина. Щом влезе вътре, пред него се появи витрина с подковообразна форма. Когато вратата зад гърба му се затвори и автоматичното резе щракна, Англичанина изпита усещането, че е попаднал в кристална гробница. Той разкопча шлифера си и сложи дипломатическото си куфарче на протрития дървен под.
Синьор Алдо Росети стоеше неподвижно като лакей зад щанда, облечен със спретнато изгладен двуреден костюм и банкерска вратовръзка в убит цвят. Чифт очила за четене със златни рамки бяха кацнали на върха на царствения му нос. Зад гърба му имаше висок шкаф от лакирано дърво с малки чекмеджета с топчести дръжчици от месинг. Съдейки по безкомпромисната поза на синьор Росети, шкафът можеше да съдържа секретни документи, които той се бе заклел да пази с цената на всичко. Дълбоката тишина в помещението се нарушаваше само от тиктакането на старинен часовник. Росети тъжно стисна ръката на Англичанина, сякаш посетителят бе дошъл да изповяда непростими грехове.
Читать дальше