Даниъл Силва - Английският убиец

Трябваха му трийсет минути, за да прегледа всичките четири чекмеджета.

Нищо.

Отвори чекмеджето в средата: писалки, моливи, скъсани листчета, флаконче с лепило, машинка за изваждане на книговезки телчета. Миниатюрен магнетофон. Габриел го взе в ръце и го разгледа внимателно на светлината на фенерчето. Вътре нямаше магнетофонна лента. Внимателно прегледа чекмеджето. Магнетофон има, няма ленти. Странно .

Затвори чекмеджето, седна на стола на Ролф и впери поглед в бюрото. Средното чекмедже… нещо не беше наред. Издърпа го, огледа го отвътре и отново го затвори. Отвори го, затвори го. Отвори го, затвори го …

Самото чекмедже видимо беше дълбоко около десет сантиметра, но отвътре изглеждаше по-плитко. Пет сантиметра, пресметна Габриел, може би дори по-малко. Опита се напълно да извади чекмеджето от бюрото, но някакво зацепващо езиче пречеше. Дръпна още по-силно. Същият резултат.

Погледна часовника си. Във вилата беше от четиридесет и пет минути, може би по-дълго, отколкото бе разумно. Ето че сега имаше две възможности: да си тръгне или да се довери на инстинкта си.

Изправи се, сграбчи чекмеджето с две ръце и го задърпа с всички сили. Езичето поддаде, чекмеджето падна и съдържанието му се разсипа на пода.

Габриел вдигна вече празното чекмедже и го обърна обратно. Солидно, добре сглобено, ненормално тежко. Внимателно огледа дъното му. Беше доста дебело, може би около два и половина сантиметра.

Да си тръгне или да се довери на инстинкта си?

Не виждаше никакъв приличен начин да се справи с положението, не и щом се налагаше бързо да получи отговора. Той облегна чекмеджето отстрани на бюрото и го нагласи под ъгъл. После вдигна крак и го стовари върху него с всички сили. Веднъж, два пъти, трети път, докато започнаха да хвърчат трески.

Основата на чекмеджето бе съставена не от една, а от две дървени плоскости, една върху друга. Между тях имаше голям квадратен плик, пожълтял от времето, закрепен с малко парче разнищена връв. Историята на картините? Всичко това изглеждаше като един ужасно сложен начин да бъде скрита. Габриел отмахна треските и взе плика в ръце. Пръстите му затрепераха, когато разви канапа и отвори плика.

Извади съдържанието му — снопче документи от стара копирна хартия — и го постави на бюрото. Внимателно ги прегледа, сякаш се опасяваше да не се разпаднат от докосването му. Крони… песети… ескудо… лири. Това бяха документи за банкови преводи и финансови сделки от времето на войната. Погледна датите. Първата сделка — прехвърлянето на няколко хиляди швейцарски франка в „Юниън Банк ъф Стокхолм“ — бе осъществена през февруари 1942 година. Последната — прехвърлянето на суми в „Банк ъф Лисабон“ — бе осъществена през юни 1944 година.

Той остави настрана документите. Следваше един отделен лист гладка бяла хартия, без фирмена „шапка“.

Отляво имаше списък с имена, всичките немски. Вдясно срещу тях се виждаше съответен списък с дванайсетцифрови числа. Габриел прочете първите няколко реда:

КАРЛ МАЙЕР — 551829651318

МАНФРЕД КЬОНИГ — 948628486948

ЙОЗЕФ ФРИШ — 268349874625

Той събра документите и отвори плика. Опита се да ги прибере обратно в него, но нещо на дъното му попречи. Пъхна пръсти вътре и го извади.

Две снимки.

Погледна първата: Август Ролф — млад, красив, богат — седи в някакъв ресторант. Ако се съдеше по вида на масата, беше изпито обилно количество вино. До него седеше пълен мъж с декадентски вид в цивилно облекло и с белези от дуели по бузите. Габриел не го разпозна.

Насочи вниманието си към втората снимка. Фонът представляваше тераса на алпийска вила — Ролф, изправен до парапета, се възхищаваше на величествената гледка в компанията на двама униформени мъже. Габриел разпозна и двамата.

Единият беше Хайнрих Химлер. Другият беше Адолф Хитлер.

Габриел прибра снимките и документите обратно в плика. Беше прекалено голям, за да влезе в джоба му, затова го пъхна отпред, под колана на панталона си, и го закрепи по-здраво, като вдигна ципа на коженото си яке. Погледна бюрото. Нищо не можеше да се направи с чекмеджето; беше на парчета. Избута с крак треските под бюрото и ги прикри със стола на Ролф. „Беретата“ лежеше върху търговския регистър с кожени корици на Ролф. Пусна пистолета в джоба си и се обърна да си върви.

Ориентираше се с помощта на слабата светлина от фенерчето. Отново имаше усещането, че изучава стаята сантиметър по сантиметър, този път в обратен ред. С всяко помръдване на лъча се появяваше нова информация: дъбовото писалище, креслата от осемнайсети век, кожена отоманка…