Даниъл Силва - Изповедникът

— Нещо подобно.

— Седни — каза Лавон. — Разкажи ми всичко.

Изтегнат на мекото зелено канапе, с крака на страничната облегалка, Габриел го запозна с всички подробности от разследването си, като започна с посещението си в Мюнхен и завърши със срещата си с равин Дзоли в гетото на Венеция. Лавон крачеше напред-назад из стаята и оставяше след себе си струйка цигарен дим като парен локомотив. Отначало ходеше бавно, но слушайки разказа на Габриел, ускори крачките си. Накрая се спря и поклати глава.

— Боже мой, свършил си доста работа.

— Какво означава всичко това, Ели?

— Да се върнем на телефонното обаждане в хотела в Бренцоне. Според теб кой е бил?

— Ако трябва да гадая, първо бих посочил градинаря на манастира, старец на име Личо. Влезе в стаята, докато разговарях със сестра Винченца, и мисля, че ме проследи, когато си тръгнах.

— Струва ми се странно да ти остави анонимно съобщение, вместо да поговори с теб.

— Навярно се е страхувал.

— Логично обяснение. — Лавон пъхна ръце в джобовете си и се загледа във високия таван. — Сигурен ли си за името, което ти е казал? Сигурен ли си, че е Мартин Лутер?

— Напълно. „Намерете сестра Реджина и Мартин Лутер. Тогава ще узнаете истината за това, което се е случило в манастира“.

Лавон несъзнателно започна да приглажда стърчащите си коси — негов навик, когато размишляваше.

— Хрумват ми две възможности. Предполагам, че можем да изключим версията за немския монах, който в далечното минало изправил Римокатолическата църква на нокти. Тогава остава само една. Връщам се след малко.

Влезе в съседната стая. През следващите няколко минути Габриел се заслуша в познатия шум, докато старият му приятел ровеше из папки и чекмеджета и ругаеше на няколко езика. Най-сетне се върна с голяма папка-хармоника, прихваната с тежка метална скоба. Стовари я върху ниската масичка пред Габриел и я обърна към него, за да прочете етикета:

Мартин Лутер: Министерство на външните работи на Германия, 1938–1943.

После отвори папката, извади снимка и му я показа.

— Другата възможност е този Мартин Лутер. Като момче напуснал гимназията и работил като хамалин. Станал член на Нацистката партия през двайсетте. Случайно се запознал със съпругата на Йоахим фон Рибентроп, докато пренасял мебели за вилата й в Берлин. Сближил се първо с нея, а после и със съпруга й. Когато Рибентроп станал министър на външните работи през 1938-а, Лутер бил назначен в министерството.

Габриел взе снимката и я разгледа. В него се взираше мъж с лице на гризач и очила с голям диоптър, които увеличаваха влажни очи. Върна я на Лавон.

— Лутер бързо се изкачил в йерархията на Външното министерство главно благодарение на робската си преданост към Рибентроп. През 1940-а вече бил началник на Abteilung Deutschland — отдел „Германия“. Носел отговорност за всички дейности на министерството, свързани с афери на Нацистката партия. Част от отдела „Германия“ на Лутер била службата за евреите, Д-3.

— Значи твърдиш, че Мартин Лутер е бил шеф по еврейските въпроси във Външното министерство на Германия.

— Именно — потвърди Лавон. — Компенсирал липсата на образование и интелект с безскрупулност и амбициозност. Интересувал се само от едно: разширяване на личната си власт. Щом му станало ясно, че изтребването на евреите е главен приоритет на режима, направил всичко възможно министерството да не стои настрана. За награда бил поканен на най-срамния обяд в историята. — Лавон замълча и прелисти съдържанието на папката. Бързо откри това, което търсеше, извади го с енергичен жест и го сложи на масичката пред Габриел. — Това е протоколът от конференцията от Ванзее, подготвен и оформен от организатора й, самия Адолф Айхман. Имало е само трийсет копия. Всичките са унищожени, освен едно, копие номер шестнадесет. Открито е след войната, при подготовката за Нюрнбергския процес, и се съхранява в архивите на немското външно министерство в Бон. Това, разбира се, е ксерокопие. — Лавон взе документа. — Срещата се състояла във вила край Ванзее в Берлин на 20 януари 1942 г. Продължила деветдесет минути. Участниците били петнайсет. Айхман влязъл в ролята на домакин и се погрижил гостите му да бъдат добре нахранени. Церемониалмайстор бил шефът на полицията Райнхард Хайдрих. Въпреки популярните митове, конференцията от Ванзее не е мястото, на което се е пръкнала идеята за „окончателно решение на проблема“. Хитлер и Химлер вече са били убедени, че евреите в Европа трябва да се избият. Конференцията от Ванзее е представлявала по-скоро бюрократична среща за планиране и обсъждане как различните структури на Нацистката партия и немското правителство да работят заедно, за да улеснят холокоста.