Даниъл Силва - Изповедникът

— Ще организирам специален отряд утре рано сутринта.

— Тихо, Акиле. Последното, което иска папата, е всеобщ страх от атентат още в началото на папството му.

— Бъдете сигурен, че издирването на този човек ще се проведе така безшумно, сякаш самият вие го ръководите.

Казагранде кимна, приемайки комплимента на младото си протеже. С почти незабележимо махване с ръка поиска сметката. След малко управителката, която го бе посрещнала на входа в началото на вечерта, застана в средата на ресторанта с микрофон в ръка и свеждайки глава, произнесе кратка молитва. Сервитьорките се събраха около статуята на Дева Мария и с ръце пред гърдите запяха „Пресвета Богородице“. Скоро всички клиенти се присъединиха. Дори Бартолети, коравото ченге от тайните служби, пееше.

Когато химнът свърши, кардиналите и епископите продължиха разговорите си, зачервени от вълнение и от доброто вино. Щом донесоха сметката им, Казагранде я грабна, преди гостът му да успее да я погледне. Бартолети плахо възрази:

— Ако не ме лъже паметта, този месец е мой ред, генерале.

— Може би, Акиле, но разговорът ни тази вечер се оказа доста ползотворен. Всичко е за сметка на Светия отец.

— Предайте му специалните ми благодарности. — Бартолети повдигна снимката на атентатора. — Бъдете сигурен, че ако този човек се доближи на сто километра от него, ще го арестувам.

Казагранде прикова тъжен поглед в госта си.

— Всъщност, Акиле, предпочитам да не го арестувате.

Бартолети замислено смръщи вежди.

— Не разбирам. Какво искате от мен?

Генералът се наведе над масата, с лице близо до пламъка на свещта.

— За всички е по-добре просто да изчезне.

Директорът на италианското разузнаване пъхна снимката в джоба си.

Организацията с неясното наименование „Разследвания и справки за събития по време на войната“ имаше строга охрана още преди началото на битките за територия. Офисите й се намираха в бивша жилищна кооперация в стария еврейски квартал на Виена, на добре укрепената врата не се виждаха никакви надписи, а стъклата на прозорците с изглед към запуснатия вътрешен двор бяха блиндирани. Изпълнителният директор Ели Лавон не страдаше от параноя, а просто бе благоразумен. През годините бе помогнал за издирването на шестима бивши надзиратели в концлагери и един висш нацистки офицер, който живееше спокойно в Аржентина. За усилията си бе възнаграден с непрестанен поток от заплахи за смърт.

Че е евреин, бе излишно да се споменава. Че е родом от Израел, можеше да се предположи по фамилното му име. Че за кратко е работил за израелските служби за разузнаване, не знаеше никой във Виена, а само шепа хора в Тел Авив, повечето от които отдавна пенсионери. При операцията „Божи гняв“ Лавон бе айн , преследвач. Бе следил членове на „Черният септември“, бе изучавал навиците им и бе измислял начини за убийството им.

При нормални обстоятелства не допускаха никого зад вратите на „Разследвания и справки за събития по време на войната“ без дългосрочна уговорка и щателно проучване на биографията. За Габриел прескочиха всички формалности и млада жена го покани в кабинета на Лавон.

Стаята имаше класически виенски пропорции и интериор: висок таван, лакиран паркет, етажерки, които се огъваха под тежестта на безброй томове и папки. Лавон стоеше на колене на пода, приведен над редица пожълтели документи. Археолог по образование, той дълги години бе правил разкопки на Западния бряг, преди изцяло да се посвети на сегашното си поприще. В момента се взираше в смачкан лист хартия със същото любопитство, което изпитваше и когато разглеждаше фрагменти от керамични съдове на пет хилядолетия.

Щом Габриел влезе в стаята, Лавон вдигна поглед и го поздрави със закачлива усмивка. Не полагаше никакви грижи за външността си и както винаги, приличаше на човек, облякъл първото, което му е било подръка, когато е изпълзял от леглото: сив кадифен панталон и кафяв пуловер с V-образно деколте, изтъркан на лактите. Сивите му коси изглеждаха така разрошени, все едно преди малко е фучал с бясна скорост в открит автомобил. Но той нямаше кола и почти никога не бързаше. Въпреки съображенията си за сигурност, бе скромен пътник във виенските трамваи. Не се страхуваше да ползва обществен транспорт. Както хората, които преследваше, Лавон владееше изкуството да се движи незабелязан по улиците.

— Нека позная. — Той хвърли цигарата си в чашка за кафе и с мъка се изправи, сякаш страдаше от хронични болки. — Шамрон те е натоварил със задачата да разследваш убийството на Бени. Щом си тук, значи си намерил нещо интересно.