Даниъл Силва - Пратеникът

Тя погледна към телевизора, сложен на поставка високо на стената.

— Виждам това и на екрана. Не е за вярване, че някой е оцелял.

— Очевидец е видял колата на Ари внезапно да форсира миг преди бомбата да експлодира. Сигурно Рами или шофьорът са забелязали нещо съмнително. Бронираното купе е устояло на ударната вълна, но колата е изхвърчала във въздуха. Очевидно се е завъртяла поне два пъти.

— Кой го е извършил? Хамас? Ислямски джихад? Бригадите на мъчениците от Ал Акса?

— Отговорност са поели от Мюсюлманско братство .

— Същите хора, които извършиха атентата във Ватикана?

— Да, Геула.

— Вярваш ли им?

— Рано е да се каже — отвърна Габриел. — Какво казаха лекарите?

— Ще остане в операционната поне още три часа. Казаха, че ще можем да го видим, когато излезе, но само за минута-две. Предупредиха ме, че няма да изглежда добре.

Тя задържа погледа си за миг върху него, после вдигна очи към телевизора.

— Притесняваш се, че няма да оживее, нали, Габриел?

— Разбира се.

— Не се притеснявай. Той не може да загине. Шамрон е вечен.

— Какво казаха за раните му?

Възрастната жена спокойно повтори думите на лекарите. От описанието на засегнатите органи, травмите по главата и счупените кости на Алон му стана ясно, че оцеляването на Шамрон не е напълно сигурно.

— Ари е в най-добро състояние от тримата — допълни Геула. — Както изглежда, Рами и шофьорът са пострадали по-сериозно. Горкият Рами. Той охранява Ари от години. А сега да го сполети това.

— Къде е Йонатан?

— Тази нощ беше дежурен на север. Пътува за насам.

Синът на Шамрон беше полковник в израелската армия. Своенравната му дъщеря — Ронит, се беше преместила в Нова Зеландия, за да се махне от властния си баща. Там тя живееше в птицеферма с приятеля си неевреин. Двамата с Шамрон не си говореха от години.

— Ронит също е на път — обади се Геула. — Кой знае? Може би от всичко това ще излезе нещо добро. Отсъствието й много му тежеше. Обвиняваше себе си за това — и с основание. Ари е много суров към децата си. Но ти го знаеш от собствен опит, нали, Габриел?

За момент тя се взря в очите на Алон, после внезапно отвърна поглед. Години наред Геула го мислеше за журналист, който знае много за изкуството и е прекарал дълго време в Европа. Както и останалата част от хората в страната, научи за истинското естество на работата му от вестниците. След разкриването му държанието й към него се промени. Беше мълчалива в негово присъствие, внимаваше да не го разстрои и не можеше да го гледа дълго в очите. Габриел бе виждал подобно поведение и преди, в детството си, когато хората посещаваха дома му. Смъртта бе оставила своя отпечатък върху лицето му — точно както Биркенау върху лицето на майка му. Геула не можеше да го гледа дълго в очите, защото се страхуваше от това, което щеше да види в тях.

— Той не беше добре и преди това. Криеше го, разбира се, дори от министър-председателя.

Алон не се изненада. Знаеше, че Шамрон от години се бори скришом с различни болести. Здравето на Стареца, както и почти всички останали аспекти от живота му, бе строго пазена тайна.

— Бъбреците ли?

Геула поклати глава.

— Ракът се върна.

— Мислех, че са го изрязали напълно.

— Така смяташе и Ари. Но това не е всичко. Дробовете му са съсипани от цигарите. Кажи му да не пуши толкова много.

— Никога не ме слуша.

— Ти си единственият, когото слуша. Той те обича като свой син, Габриел. Понякога си мисля, че те обича повече от Йонатан.

— Не ставай глупава, Геула.

— Ари е най-щастлив, когато седите заедно на терасата ни в Тиберия.

— Обикновено спорим.

— Той обича да спори с теб, Габриел.

— Това и аз го разбрах.

На телевизионния екран министрите и шефовете по сигурността пристигаха в кабинета на премиера за спешно заседание. При нормални обстоятелства Шамрон щеше да е сред тях. Габриел хвърли дискретен поглед към Геула. Тя пак бе взела да подръпва скъсаното парче на якето на съпруга си.

— Беше Ари, нали? — попита възрастната жена. — Той те въвлече в този начин на живот… след Мюнхен.

Габриел погледна към светлините на линейките, които проблясваха на телевизионния екран, и кимна разсеяно.

— В армията ли беше?

— Не, бях я напуснал. По онова време следвах в Художествената академия „Бетсал’ел“. Ари дойде да ме види няколко дни след като заложниците бяха убити.

Тогава никой не го знаеше, но Голда вече бе издала заповед да се ликвидират всички участници в атентата.