Даниъл Силва - Пратеникът

— Радвам се най-сетне да се запознаем — каза Амос. — Искаше ми се обаче обстоятелствата да бяха други.

Алон се настани на един стол.

— Облечен си с якето на Шамрон — отбеляза министър-председателят.

— Геула настоя да го взема.

— Отива ти — усмихна се сдържано премиерът. — Знаеш ли, дори започваш малко да приличаш на него.

— Това комплимент ли е?

— На младини той беше много красив.

— Ари никога не е бил млад, господин премиер.

— Никой от нас не е бил. Състарихме се преждевременно. Дадохме младостта си да построим тази страна. Шамрон не е ползвал нито ден отпуск от 1947 година. И така ли ще свърши? — Министър-председателят поклати глава. — Не, той ще живее. Повярвай ми, Габриел, познавам го по-дълго даже от теб.

— Шамрон е вечен. Така каза Геула.

— Може би не е вечен, но няма да бъде убит от банда терористи.

Премиерът погледна намръщено часовника си.

— Искахте да обсъдите нещо с мен, сър?

— Твоето назначение за шеф на отдел „Специални операции“.

— Аз се съгласих да заема този пост, сър.

— Знам, но сега вероятно не е най-подходящото време да поемеш ръководството на отдела.

— Може ли да ви попитам защо?

— Защото цялото ти внимание трябва да се насочи върху откриването и наказването на хората, които причиниха това на Шамрон.

Премиерът внезапно потъна в мълчание, сякаш даваше възможност на Алон да изкаже някакво възражение. Габриел обаче остана неподвижен, забил поглед в ръцете си.

— Изненадваш ме — каза министър-председателят.

— И защо?

— Опасявах се, че ще ми кажеш да намеря някой друг за тази работа.

— Човек не може да откаже на премиера.

— Със сигурност има и нещо повече от това.

— Бях в Рим, когато терористите атакуваха Ватикана, и изпратих Ари до колата му тази вечер. Чух избухването на бомбата. — Той замълча. — Тази терористична мрежа — които и да са те и каквито и цели да преследват — трябва да бъде разбита, и то бързо.

— Звучиш така, сякаш търсиш отмъщение.

Габриел вдигна поглед от ръцете си.

— Така е, господин премиер. Вероятно при тези обстоятелства не съм подходящият човек за работата.

— Всъщност при дадените обстоятелства ти си точно правилният човек.

Думите бяха произнесени от Амос. Габриел се обърна и за първи път го огледа внимателно. Беше нисък, широкоплещест, с почти квадратна фигура, тъмнокос, с прическа като на монах и ниско, свъсено чело. По чин все още беше генерал от израелската армия, но сега носеше бледосив костюм. Неговата прямота бе освежаваща промяна. Лев беше мнителен човек, който винаги търсеше някаква слабост или порок. Амос беше повече като чук. Габриел трябваше да внимава, когато е около него, за да не се стовари чукът върху главата му.

— Само гледай гневът да не замъгли преценките ти — добави Шарет.

— Досега никога не съм го допускал — отговори Габриел, издържайки тежкия поглед на Амос.

Шарет се усмихна мрачно, сякаш искаше да каже: Докато аз командвам, няма да има стрелба по френски гари, независимо какви са обстоятелствата. Министър-председателят се наведе напред, подпирайки се на лакти.

— Вярваш ли, че саудитците стоят зад това?

— Разполагаме с известни доказателства, които сочат за връзка със саудитското „Мюсюлманско братство“ — отговори благоразумно Алон, — но ни трябват още сведения, преди да започнем да търсим конкретен човек.

— Ахмед бен Шафик например.

— Да, господин премиер.

— А ако е той?

— Според мен си имаме работа с група, а не с движение. Група, която е създадена и поддържана със саудитски пари. Ако я обезглавим, тя ще умре. Обаче няма да е лесно, господин премиер. Знаем много малко за него. Не знаем дори как точно изглежда. Освен това ще е и политически сложно заради американците.

— Изобщо не е сложно. Ахмед бен Шафик се опита да убие най-близкия ми съветник. Значи Шафик трябва да умре.

— А ако действа по заповед на принц Набил или някой друг от кралското семейство, което исторически и икономически е свързано с нашия най-важен съюзник?

— Скоро ще узнаем това.

Министър-председателят погледна изкосо Амос.

— Ейдриън Картър от ЦРУ иска да си поговорите — каза Шарет.

— Трябваше да летя за Вашингтон утре сутринта, за да го запозная накратко с това, което знаем за атентата във Ватикана.

— Картър поиска да променим мястото.

— Къде иска да се срещнем?

— В Лондон.

— Защо там?

— Предложението беше на Картър — отговори Амос. — Искаше удобно неутрално място.