Даниъл Силва - Пратеникът

— Защо е избрал теб?

— Говорех чужди езици, а и бе видял нещо в армейските доклади за физическата ми годност… качества, за които е сметнал, че ме правят подходящ за работата.

— Да убиваш от близко разстояние, лице в лице. Така си го направил, нали?

— Да, Геула.

— Колко пъти?

— Геула!

— Колко пъти, Габриел?

— Шест — отвърна той. — Убих шест души.

Тя докосна прошарените му слепоочия.

— Но ти беше още момче.

— По-лесно е, когато си момче. С възрастта става по-трудно.

— Но все пак си го направил. Теб изпратиха да убиеш Абу Джихад, нали? Влязъл си във вилата му в Тунис и си го застрелял пред съпругата и децата му. И те си отмъстиха — не на страната, а на теб . Сложиха бомба под колата ти във Виена.

Старата жена дърпаше все по-силно скъсаното парче на якето. Габриел хвана ръката й.

— Всичко е наред, Геула. Това беше много отдавна.

— Спомням си, когато се обадиха. Ари ми каза, че бомба е избухнала под наша дипломатическа кола във Виена. Спомням си, че отивах към кухнята да му направя кафе, а когато се върнах в спалнята, го заварих да плаче. Каза ми: „Аз съм виновен. Аз убих жена му и детето му“. Това е единственият път, когато съм го виждала да плаче. После изчезна за цяла седмица. Когато най-сетне се прибра вкъщи, го попитах какво се е случило. Естествено не ми отговори. Дотогава беше възвърнал самообладанието си. Но аз знам, че това го яде отвътре през всичките тези години. Обвинява се за случилото се.

— А не е трябвало — рече Габриел.

— Не ти разрешиха дори да скърбиш подобаващо, нали? Правителството каза пред света, че съпругата и детето на израелски дипломат са мъртви. Ти погреба сина си тайно на Маслиновия хълм 29 29 Хълм в източната част на Йерусалим. — Б.пр. — само ти, Ари и равинът — и скри жена си под фалшиво име далеч в Англия. Обаче Халед я намери. Той отвлече съпругата ти и я използва, за да те примами на Лионската гара. — Една сълза се търкулна по бузата на Геула. Габриел я избърса нежно, откривайки с изненада, че набръчканата й кожа все още е мека като кадифе. — И всичко това, защото моят мъж е дошъл да те види в един септемврийски ден преди много години. Можеше да имаш толкова по-различен живот. Можеше да станеш велик художник. Вместо това, ние те превърнахме в убиец. Защо не си сърдит, Габриел? Защо не мразиш Ари, както го мразят децата му?

— Пътят на живота ми е бил предначертан в деня, когато германците са избрали дребния австрийски ефрейтор за свой канцлер. Ари беше просто кормчията на нощна вахта.

— Толкова фаталистично ли си настроен?

— Повярвай ми, Геула, минах през период, в който не можех да погледна Ари. Обаче в крайна сметка осъзнах, че приличам на него много повече, отколкото съм подозирал.

— Може би това е качеството, което той е видял в армейските доклади за теб.

Габриел се усмихна леко.

— Може би.

Старата жена пак зачопли скъсаното място на якето на Шамрон.

— Знаеш ли как се получи това?

— То е една от големите мистерии в Службата — отвърна Алон. — Ширят се какви ли не невероятни теории за това какво се е случило, но той винаги е отказвал да ни разкрие истината.

— Беше в нощта на бомбения атентат във Виена. Ари бързаше да отиде на булевард „Цар Саул“. Като се качваше в колата, якето се закачи на вратата и се скъса. — Тя прокара пръсти по ръба на дупката. — Опитвах се многократно да го зашия, но той не ми позволи. Каза ми, че е заради Леа и Дани. Носи съдраното яке през всичките тези години заради случилото се с твоята съпруга и сина ти.

Мобилният му телефон иззвъня. Габриел вдигна слушалката до ухото си и се заслуша за момент.

— Ще бъда там — каза след малко и затвори телефона. — Беше министър-председателят. Иска веднага да ме види. Ще се върна, като свършим.

— Не се притеснявай, Габриел. Йонатан скоро ще пристигне.

— Ще дойда пак, Геула.

Тонът му беше много твърд. Той я целуна извинително по бузата и се изправи. Като се насочи към вратата, старата жена го хвана за ръката.

— Вземи това — каза и му подаде якето на Шамрон. — Той би искал да го дам на теб.

— Не говори така, сякаш Ари няма да оцелее.

— Просто вземи якето и върви. — Геула му отправи тъжна усмивка. — Не трябва да караш премиера да те чака.

Габриел излезе в коридора и забърза към асансьора. Не трябва да караш премиера да те чака. Така Геула винаги казваше на Шамрон, когато той тръгваше от къщи.

Една кола и охранителен отряд чакаха на автомобилната алея. Отне им само пет минути да стигнат до кабинета на министър-председателя на улица „Каплан“ 3. Охранителите въведоха Габриел в сградата през един таен вход и го придружиха по стълбите до просторен и неочаквано семпло обзаведен кабинет на най-горния етаж. Стаята тънеше в полумрак, министър-председателят седеше зад бюрото си в кръг от светлина и изглеждаше някак смален под огромния портрет на ционисткия идеолог Теодор Херцел 30 30 Австрийски журналист от еврейски произход, създател на съвременния политически ционизъм. — Б.пр. , който висеше на стената зад гърба му. Габриел не беше го виждал повече от година. За това време косата му бе напълно побеляла, а кафявите му очи бяха придобили влажния блясък на стар човек. Министрите, участвали в заседанието по сигурността, се бяха разотишли и премиерът беше сам, с изключение на Амос Шарет — новия генерален директор на Службата, който седеше напрегнато на един кожен фотьойл. Габриел се ръкува с него за първи път.