Даниъл Силва - Московска афера

— Каква е паролата?

— Цифрова версия на рождения ден на Сталин: 21 декември 1879-а. Но паролата сама по себе си е безполезна. Ще ви трябва и палецът ми. И не си въобразявайте, че ще успеете да измислите нещо, което да заблуди скенера. Пазачът никога не би отворил вратата на някого, когото не познава. Аз съм единствената, която може да влезе в апартамента, и единствената, която може да влезе в трезора.

Габриел се изправи и отиде до ниския каменен парапет на терасата.

— Няма начин да вземете тези дискове, без съпругът ви да разбере. А ако разбере, ще ви убие — така както уби Александър Лубин и Борис Островски.

— За да ме убие, първо трябва да ме открие. А той няма да ме открие, защото вие и вашите приятели ще се постараете да ме скриете добре. — Елена замълча за момент, за да придаде по-голям ефект на думите си. — И децата, разбира се. Ще трябва да измислите някакъв начин да отведете децата ми далеч от Иван.

Габриел се обърна бавно към нея.

— Давате ли си сметка какво говорите?

— Мисля, че по време на Студената война наричахме тези операции политическо убежище.

— Животът ви ще се промени коренно, Елена. Ще изгубите къщите. Ще изгубите парите. Ще изгубите картините на Касат. Няма да има повече зими в Куршевел. Няма да има повече лета в Сен Тропе. Няма да има шопинг екскурзии в Найтсбридж. Никога няма да можете да се върнете в Русия. И ще прекарате остатъка от живота си в криене от Иван. Помислете си добре, Елена. Наистина ли искате да се откажете от всичко, за да ни помогнете?

— И от какво по-точно се отказвам? Омъжена съм за човек, който е продал ракети на Ал Кайда и е убил двама журналисти, за да запази това в тайна. Човек, който се отнася с такова презрение към мен, че води любовницата си в дома ми, без дори да се замисли. Животът ми е една лъжа. Всичко, което имам, са децата. Ще взема онези дискове и ще емигрирам на Запад. Всичко, което се иска от вас, е да вземете децата ми от Иван. Само ми обещайте, че те няма да пострадат.

Тя се пресегна и го хвана за китката. Кожата му пламтеше, сякаш изгаряше от треска.

— Човек, който може да фалшифицира картина на Мери Касат и да организира среща като тази, със сигурност ще измисли начин да измъкне децата ми от моя съпруг.

— Но вие се досетихте, че картината е фалшификат.

— Защото съм добра.

— Ще трябва да бъдете повече от добра, за да заблудите Иван. Ще трябва да бъдете перфектна. В противен случай може да умрете.

— Аз съм ленинградско момиче. Израснала съм в партийно семейство. Знам как да ги надхитря в собствената им игра. Познавам правилата. — Тя стисна китката му и го погледна в очите. — Но ще се наложи да измислите начин да ме върнете в Москва, без да събудите подозрението на съпруга ми.

— А след това да ви измъкнем оттам. Заедно с децата ви.

— Точно така.

Той наля още вино в чашата й и седна до нея.

— Чувам, че майка ви не е добре.

— Откъде знаете?

— Подслушваме телефонните ви разговори. Всички телефонни разговори.

— Миналата седмица й беше паднало много кръвното налягане. Молеше ме да отида да я видя.

— Може би трябва да го направите. Мисля, че жена във вашето положение може действително да поиска да прекара известно време с майка си. Като се има предвид какво ви е причинил съпругът ви.

— Да, може би.

— Имате ли доверие на майка си?

— Тя ненавижда Иван. Нищо не би я направило по-щастлива от това да го напусна.

— В момента в Москва ли е?

Елена кимна утвърдително.

— Заведохме я там, след като почина баща ми. Иван й купи прекрасен апартамент в една нова сграда на Кутузовски проспект — нещо, което дълбоко я възмути.

Габриел хвана замислено брадичката си и наклони глава встрани.

— Ще имам нужда от едно писмо. Трябва да е написано от вашата ръка. Освен това трябва да съдържа достатъчно лична информация за вас и вашето семейство, за да е сигурна майка ви, че сте го написали вие.

— А после?

— Михаил ще ви върне у дома при съпруга ви. А вие ще се постараете да забравите, че този разговор се е състоял.

В този момент в сумрака на оперативния център на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив Ари Шамрон свали чифт слушалки от главата си и изгледа унищожително Узи Навот.

— Кажи ми нещо, Узи. Кога съм давал разрешение за политическо убежище?

— Не съм сигурен, че си давал такова, шефе.

— Изпрати на момчето съобщение. Кажи му да бъде в Париж до утре вечерта. Кажи му, че искам да поговорим.