Даниъл Силва - Московска афера

— Знаеш ли, Габриел, на теб се падна лесната работа. Всичко, което трябва да направиш, е да убедиш Елена да предаде съпруга си. А аз трябва да отида смирено при французите и да им се помоля да позволят на теб и екипа ти да действате на Ривиерата.

— Използвай чара си, Ейдриън. Чувам, че французите обичат ласкателствата.

— Ще ме придружиш ли на преговорите?

— Не съм сигурен, че това е добра идея. Отношенията ни са малко обтегнати.

— И аз така разбрах. — Картър замълча за момент. — Възможно ли е да променим леко исканията ти, така че французите да получат някаква роля в операцията?

— Не.

— Трябва да им дадеш нещо , Габриел. Иначе няма да се съгласят.

— Кажи им, че могат да ни готвят. Това е единственото нещо, което правят добре.

— Бъди разумен.

Алон спря внезапно.

— Кажи им, че ако успеем да спрем сделката на Иван, с най-голямо удоволствие ще припишем всички заслуги на френския президент и разузнавателните му служби.

— Знаеш ли — каза Ейдриън, — това може и да свърши работа.

Съвещанието в Париж се проведе два дни по-късно в една правителствена резиденция до авеню „Виктор Юго“. Картър бе помолил французите да ограничат броя на гостите. Те не бяха изпълнили молбата му. Сред присъстващите бяха директорът на френската служба за вътрешна сигурност, колегата му от френското външно разузнаване, някакъв шеф от Националната полиция и неговият началник от Министерството на вътрешните работи. Там беше и една загадъчна личност от военното разузнаване, както и съветникът на президента по въпросите за националната сигурност — обезпокоителен знак, че политиците ще участват във вземането на решение, — който бе измъкнат принудително от замъка си в долината на Лоара, за да присъства на събирането. Освен тях имаше безименни бюрократи, длъжностни лица, момчета за всичко, стенографи и дегустатори на храна, които тихомълком идваха и си отиваха. Ейдриън знаеше, че всеки от тях е потенциален издайник. Той си спомни думите на Габриел, че кръгът на посветените непрекъснато нараства, и се запита с колко ли време разполагат, преди Иван да узнае за конспирацията срещу него.

Обстановката бе крайно официална. Самите разговори се провеждаха в просторна трапезария с огледални стени, на маса с размерите на самолетоносач. Картър седеше сам в единия й край зад малка месингова табелка, на която пишеше Томас Епълби, Федерално бюро за разследване — чиста формалност, тъй като французите го познаваха и се отнасяха със значително уважение към него въпреки многобройните грехове на Бюрото. Встъпителната реч беше сърдечна, както Ейдриън бе очаквал. Той вдигна тост с доста добро френско вино за възобновяването на френско-американските отношения. После изслуша търпеливо доста досадно изложение за онова, което Париж знаеше за дейността на Иван в бившите френски колонии в Африка. Изтърпя и противното мъмрене от страна на съветника по национална сигурност за провала на Вашингтон във взетите до момента мерки срещу Харков. Изкушаваше се да отвърне остро на критиката, като порицае новите си съюзници, че са залели най-взривоопасните кътчета на планетата със собствените си оръжия, но знаеше, че благоразумието е за предпочитане пред храбростта. Затова кимаше на подходящите места и се съгласяваше, когато бе необходимо, като изчакваше сгоден момент да поеме инициативата.

Такава възможност се появи след вечерята, когато всички се оттеглиха в прохладната градина, за да пият кафе с неизбежната цигара. При подобни събирания има моменти, в които участниците престават да бъдат единствено граждани на собствената си страна и вместо това се обединяват така, както умеят да се обединяват само представителите на шпионския свят. Картър знаеше, че това е един от тези моменти. На фона на слабия шум от далечния уличен трафик, който нарушаваше величествената тишина, той изложи спокойно пред тях исканията на Габриел, въпреки че името му, както и тези на Иван и Елена, не беше изречено нито веднъж в откритата градина. Естествено французите бяха ужасени и оскърбени — роля, която умееха да играят най-добре. Ейдриън ги придумваше и умоляваше. Ласкаеше ги и се позоваваше на доброто у тях. Накрая изигра коза на Алон. Това свърши работа, както бе предрекъл Габриел, и на зазоряване вече имаха писмено споразумение, готово за подпис. Нарекоха го Парижкият договор . След време Ейдриън Картър щеше да гледа на него като на едно от най-значимите си постижения.