Даниъл Силва - Московска афера

— О, да, разбира се. Аз вече не мога да понасям Лондон с целия този трафик и тероризъм. Сега ходя там, за да гледам някоя чудата пиеса или да послушам музика в „Ковънт Гардън“, но всеки божи ден предпочитам Котсуолд Хилс пред Кенсингтън. Напоследък в Лондон е много скъпо. Твърде много хора като вас изкупуват всичко. Не исках да ви обидя, разбира се.

— Не съм се обидил.

— Притежавате ли имение в провинцията или само къща в Лондон?

— За момента само къща в Найтсбридж.

Бутби посочи към фасадата на Хейвърмор.

— В тази къща са живели пет поколения от семейството ми. С удоволствие ще ви разведа, докато нашите две експертки по изкуството видят картината.

Иван и Елена размениха погледи, неразбираеми за външни хора. Тя промърмори няколко думи на руски, Иван й отговори, после погледна към Бутби и кимна.

— Бих се радвал да пообиколя — каза той. — Ала трябва да е за кратко. Опасявам се, че съпругата ми има навика да взема бързо някои решения.

— Чудесно — възкликна сър Джон. — Позволете ми да ви покажа парка.

Той вдигна подканящо лявата си ръка и тръгна към Източната ливада. След кратко колебание Иван го последва с трите В-та, вървящи плътно зад гърба му. Бутби погледна бодигардовете и любезно възрази:

— Моля да ме извините, но това наистина ли е необходимо? Мога да ви уверя, господин Харков, че тук нямате врагове. Най-опасните неща в Хейвърмор са кучетата и моите мартинита.

Иван хвърли още един поглед на Елена, после промърмори няколко думи на руски на бодигардовете си. Когато повторно пое към ливадата, те останаха по местата си. Харкова проследи мълчаливо тръгването на съпруга си, после погледна Сара.

— Съжалявам за охранителите, госпожице Кроуфорд. Бих направила почти всичко, за да се отърва от тях, но Иван настоява да бъдат до мен, където и да ходя. Може би ви се струва много вълнуващо да бъдеш заобиколена от мъже в черни костюми, но ви уверявам, че не е така.

За миг Сара бе изненадана от думите й. Те представляваха предателство. „Малко — помисли си младата жена, — но все пак предателство“.

— Жена с вашето положение трябва да е много внимателна — каза тя гласно. — Но ви уверявам, че тук сте сред приятели.

Бутби и Иван изчезнаха зад ъгъла на къщата. Сара докосна леко ръката на Елена.

— Искате ли да видите картината на Касат на вуйчо ми, госпожо Харкова?

— Ще бъда щастлива да я видя, госпожице Кроуфорд.

Когато двете тръгнаха към входа на къщата, бодигардовете не помръднаха от местата си.

— Знаете ли, госпожо Харкова, наистина мисля, че е най-добре да видим картината сами. Винаги съм смятала, че Мери Касат е художничка, която рисува жени за жени. Повечето мъже не я разбират.

— Напълно съм съгласна. И ще ви споделя една малка тайна.

— Каква е тя?

— Иван я ненавижда.

В сеновала на обора четиримата мъже, стоящи пред видеомониторите, помръднаха за първи път през тези три минути.

— Като че ли вуйчо Джон току-що ни спаси задниците — каза Греъм Сиймор.

— Баща му щеше да е много горд.

— Иван не е от най-търпеливите мъже. Подозирам, че ще имаме най-много пет минути с Елена.

— Бих убил някого за пет минути.

— Да се надяваме, че днес няма да има убийства, Габриел. Харков е царят на оръжията.

Двете жени се качиха заедно по централното стълбище и спряха на площадката, за да се полюбуват на „Мадоната с младенеца“.

— Истински Веронезе ли е?

— Зависи кого питате. През деветнайсети век предците на вуйчо ми направили голяма обиколка из Италия и се върнали с куп картини. Някои са много ценни. Други са били просто копия, нарисувани от второразредни художници. Винаги съм смятала, че тази е сред най-добрите.

— Прекрасна е.

— Картината на Касат все още е в детската стая. Вуйчо ми си помисли, че за вас ще е удоволствие да я видите в оригиналната й среда.

Сара хвана внимателно ръката на Елена я поведе по коридора. Ключът висеше на рамката над вратата. Тя се повдигна на пръсти, за да го откачи, и после допря показалеца си до устните в жест на шеговито съзаклятие.

— Не казвайте на никого къде държим ключа.

Харкова отвърна с усмивка:

— Това ще е нашата малка тайна.

— Харков започва да става нервен.

— И аз го забелязах, Греъм.

— Тя вече пропиля три минути.

— И това забелязах.

— Трябваше да й го каже на стълбите.

— Тя знае какво прави.

— Надявам се да си прав.

Аз също — помисли си Габриел.