Даниъл Силва - Московска афера

Елена първа влезе в стаята. Сара притвори вратата, после отиде до прозореца и дръпна завесите. Златистата светлина огря двете еднакви креватчета, двете еднакви гардеробчета, двете еднакви ръчно изрисувани шкафчета за играчки и „Две деца на плажа“ от Габриел Алон. Харкова покри устата си с длани и ахна.

— Прекрасна е — възкликна тя. — Трябва да я имам.

Сара не отвърна нищо. Тя приседна в края на креватчето, което бе по-близо до прозореца, и загледана в пода, разсеяно прокара ръка по изображението на Мечо Пух върху покривката. Виждайки нейната реакция, Елена каза:

— Боже мой, съжалявам! Сигурно ме мислите за ужасно разглезена.

— Съвсем не, госпожо Харкова. — Сара театрално се огледа наоколо. — Когато бях малка, прекарвах всяко лято в тази стая. Картината бе първото нещо, което виждах сутрин, и последното, което виждах вечер, преди майка ми да угаси лампата. Къщата няма да е същата без нея.

— Тогава не мога да я взема.

— Но трябва — отвърна Сара. — Вуйчо ми е принуден да я продаде. Повярвайте ми, госпожо Харкова, ако вие не я купите, ще го направи някой друг. Искам да отиде у някого, който я харесва колкото мен. Някой като вас — добави тя.

Елена извърна очи от младата жена и отново ги насочи към картината.

— Бих искала да я разгледам отблизо, преди да взема окончателно решение. Бихте ли ми помогнали да я откача от стената?

— Разбира се.

Сара стана от леглото и като минаваше край прозореца, погледна през него към ливадата. Сър Джон и Иван все още бяха там — Бутби с протегната ръка към някаква забележителност в далечината, а Иван с очевидно изчерпващо се търпение. Тя отиде до картината и с помощта на Елена я откачи от стената и я положи върху второто креватче. Тогава Харкова извади от чантата си лупа и малко фенерче. Първо разгледа през лупата подписа в долния ляв ъгъл. После включи фенерчето и прокара лъча му по повърхността на картината. Огледът й трая три минути. Когато приключи, изключи фенерчето и го пъхна обратно в чантата си.

— Картината е фалшификат — заяви тя.

Елена се взря внимателно в лицето на Сара, сякаш си даваше сметка, че и тя е фалшива.

— Моля, кажете ми коя сте вие, госпожице Кроуфорд?

Сара отвори уста да отговори, но преди да каже нещо, вратата рязко се отвори и на прага се появи Иван заедно с Бутби. Харков изгледа за миг жена си, после очите му се насочиха към Сара.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

Елена бе тази, която отговори:

— Всичко е наред, Иван. Госпожица Кроуфорд тъкмо ми казваше колко много означава тази картина за нея и съвсем естествено се развълнува.

— Може би са променили решението си.

— Не, господин Харков — каза Сара. — Боя се, че нямаме избор и трябва да се разделим с нея. Сега картината принадлежи на съпругата ви… ако тя я иска, разбира се.

— Е, Елена? — попита нетърпеливо Иван. — Искаш ли я или не?

Тя прокара пръсти по лицата на децата, после вдигна очи към Сара.

— Това е една от най-забележителните творби на Касат, които съм виждала. — Обърна се и погледна съпруга си. — Трябва да я имам, любов моя. Моля те, плати им колкото искат!

Така и не бе намерено задоволително обяснение как Иван Харков бе успял да се промъкне покрай прехвалените шпиони на МИ5. Имаше взаимни обвинения и подробни анализи. В личните досиета бяха отбелязани критични бележки. Бяха изтъкнати слабости. Габриел не обърна кой знае какво внимание на тези неща, защото беше зает с по-важни работи. След като бе заплатила два и половина милиона долара за картина, за която знаеше, че е евтин фалшификат, Елена бе показала недвусмислено, че е готова да се срещнат отново. Затова Ейдриън Картър се качи на частния си „Гълфстрийм“ и долетя в Лондон.

— Изглежда, си имал интересен следобед в Котсуолдс, Габриел. Мога само да съжалявам, че не съм присъствал. Как се държа Сара, като се срещна на живо с чудовището?

— Както се очакваше. Тя е много способна.

Седяха на пейката на Габриел в Сейнт Джеймсис Парк. Картър беше облечен като пътуващ американски бизнесмен: синьо сако, консервативна синя риза, бежов панталон. Червеникавокафявите му мокасини бяха прашни. Лицето му беше небръснато.

— Според теб как е разбрала Елена, че картината не е истинска?

— Тя притежава още няколко платна на Касат, което означава, че е прекарала доста време с тях. Знае как изглеждат, знае какви усещания предизвикват. С времето човек развива инстинкт за тези неща, специфичен усет. Навярно инстинктите на Елена са й подсказали, че картината е фалшификат.