Даниъл Силва - Московска афера

Лийч погледна към Греъм и помоли за подкрепа:

— Така ли ще стоите, без да направите нещо? За бога! Този мъж току-що ме заплаши!

— Не е направил нищо такова — отвърна Сиймор. — А сега отговори на въпроса му.

— Но аз знам името му. Знам и двете му имена. Той е Марио Делвекио. Преди реставрираше картини за богатия Джулиан Ишърууд. Беше най-добрият. Рисуваше като ангел и можеше да определи чия е картината само като прокара пръсти по мазките на четката. После сломи сърцата ни. Виждате ли, през цялото време, докато е реставрирал картини за Джулиан, той е убивал за израелските тайни служби.

— Опасявам се, че ме бъркате с някого другиго, Алистър.

— Не и според „Таймс“. Според тях вие сте стрелецът, убил онези клети хора пред Уестминстърското абатство в коледната утрин.

— Онези клети хора, както ги нарече, бяха закоравели терористи, които се готвеха да извършат ужасяващ терористичен акт. Колкото до мъжете, които ги застреляха, официалното изявление гласеше, че са били от спецотряда на лондонската полиция.

— Но в „Таймс“ бяха публикували вашата снимка, нали?

— Дори и почтени вестници като „Таймс“ понякога грешат — обади се Сиймор.

Габриел мълчаливо подаде на Лийч един лист.

— Прочети това.

— Какво е то?

— Запис на телефонен разговор.

— Чий разговор?

— Прочети го, Алистър.

Лийч направи каквото му бе казано, после гневно погледна Алон.

— Откъде го взехте?

— Това не е важно.

— Кажете ми откъде го взехте или ще сложим край на този разговор.

Габриел се предаде. При вербуването, както обичаше да казва Шамрон, понякога бе необходимо да приемеш малката загуба, за да си осигуриш крайната победа.

— Беше ни даден от американците.

— От американците? Защо, за бога, подслушват телефонните ми разговори?

— Не се вземай толкова на сериозно — намеси се Греъм. — Те не подслушват твоите телефонни разговори, а нейните .

— Да не се опитвате да ми кажете, че Елена Харкова е търговец на оръжие?

— Иван Харков е търговец на оръжие — педантично отбеляза Алон. — Елена е била засечена, докато е звъняла от някой от телефоните, които се подслушват. Този ден тя се е обаждала от дома си в Найтсбридж. Погледни записа, Алистър. Ако е необходимо, опресни паметта си.

— Няма нужда да опреснявам каквото и да било. Съвсем ясно си спомням разговора. Американците нямат право да записват тези обаждания и да ги съхраняват в суперкомпютрите си. Това е като да отвориш чуждо писмо. Непристойно е.

— Ако ще се почувстваш по-добре, никой не си е направил труда да го прочете, докато не се намесихме ние. Но да оставим това настрана и да се съсредоточим над по-важните неща. Същия ден ти си разговарял с нея за една картина — и по-конкретно за картина на Мери Касат.

— Елена има слабост към Касат. Всъщност е обсебена от нейното творчество. Купува всичко, което се появи на пазара. Успях да открия за нея картина, собственост на един по-незначителен колекционер. Касат е нарисувала картината, наречена „Две деца на плажа“, през 1884 година, докато се е възстановявала след прекаран бронхит. Колекционерът обаче ни мота няколко седмици, преди накрая да заяви, че не е готов да я продаде. Позвъних на Елена и попаднах на телефонния й секретар. Тя ми се обади и й съобщих лошата новина.

— Виждал ли си я?

— Картината ли? Да, всъщност е доста хубава.

— Казвал ли си на Елена името на собственика?

— Знаете отговора и без да ме питате, синьор Делвекио.

Габриел погледна към Сиймор, който преглеждаше библиотечните рафтове и вадеше книги, за да ги провери.

— Кой е той, Алистър? И не се опитвай да се извиняваш с правото да запазиш в тайна клиента си.

— Не мога да го направя — заяви твърдо Лийч. — Собственикът иска да остане анонимен.

Найджъл Уитком събра пръстите на двете си ръце и ги допря до устните си, сякаш обмисляше дали е етично търговецът да откаже да отговори.

— А ако собственикът знаеше какъв е залогът? Подозирам, че на него — или на нея , в случай че е жена — може да му хареса възможността да ни помогне. Предполагам, че собственикът е патриот, Алистър. — Кратко мълчание. — Също като теб.

Официалният запис на разговора нямаше да съдържа доказателство за случилото се след това, защото нямаше звук, който микрофоните да уловят. Имаше само жест. Уитком внимателно сложи ръка върху рамото на Лийч, сякаш го молеше да му върне изгубената вяра.

— Бутби — каза Алистър, като че ли името внезапно бе изплувало в паметта му. — Сър Джон Бутби. Живее в Котсуолдс, в огромна къща от епохата на крал Едуард насред имението си от няколкостотин акра. Доколкото знам, не е работил и ден през живота си. За негов късмет, баща му е работил. Говори се, че войната му се отразила прекрасно.