Даниъл Силва - Московска афера

Уитком нареди на Лийч да седне на дивана и се настани до него. На малката масичка бе сложен лист хартия. Греъм извади от джоба си химикалка и я подаде на Лийч, сякаш бе зареден пистолет.

— Бъди така добър, Алистър, и подпиши този лист. Това е копие от Закона за защита на секретната информация. Няма нужда да го четеш, тъй като формулировката не е толкова важна. Бъди сигурен обаче, че той ни дава правото да те затворим в Тауър и да ти отрежем главата, ако някога промълвиш и дума за онова, което ще се случи тук. Няма да казваш на никого за това. Нито на колегите си, нито на Абигейл и децата. Нито на някой приятел или познат, с когото понякога споделяш интимни неща.

Лийч рязко погледна нагоре и за миг Габриел се притесни, че Сиймор е играл с асо, когато и валето щеше да свърши работа. После Алистър извърна очи към Уитком, който кимна с мрачно изражение.

— Какво съм направил? — попита Лийч, подписвайки документа. — Ощетил съм държавата? Държал съм се лошо в метрото? Казал съм нещо неприлично за министър-председателя?

— Имаш късмета да си роден в свободна страна — отвърна Греъм. — Можеш да казваш каквото си искаш — в известни граници, разбира се. Тук си не заради твоите действия, а заради връзките ти с човек, който е заплаха за националната сигурност на Великобритания. Всъщност доста сериозна заплаха.

— Къде е това тук ? — Алистър огледа стаята, после спря поглед върху Сиймор. — И кои сте вие !

— Това тук не е толкова важно. То е временно. Колкото до другото — то е по-трайно. Ние сме от Службата за сигурност, наричана понякога МИ5. Аз съм Чарлс. — Той кимна към Уитком. — А той е моят колега Джералд.

— А този мой познат , който е заплаха за националната сигурност? Кой е той? Човекът, от когото си купувам вестници? Момчето, което ни носи кафе в службата?

— Всъщност е твой клиент.

— За съжаление, в моя бизнес човек се среща с всякакви хора и не всички от тях са светци.

— Клиентът, за когото говоря, никога няма да влезе в Божието царство, Алистър. Той не е някой от твоите забогатели по нечестен начин финансови магнати или борсови спекуланти. Този от години доставя оръжие в най-критичните точки на Третия свят. А сега, изглежда, се готви да сключи сделка, благодарение на която бомбените атентати в Лондон ще ни се видят като детска игра.

— Той е търговец на оръжие? Това ли ми казвате?

— Точно това. По природа те са безскрупулни типове. Този човек е възможно най-лошият от тях.

— Той има ли си име?

— Засега няма да го научиш, не и докато не се съгласиш да ни помогнеш.

— Но какво мога да направя аз ? Аз продавам картини.

— Искаме да проведеш един разговор по телефона, Алистър. Нищо повече. Ще бъдеш щедро компенсиран за това обаждане. Но по-важното е, че получаваш шанс да помогнеш за защитата на твоята родина и добрите граждани по света от враг, който е допринесъл за избиването на невинни хора. — Греъм спря. Очите му бяха помръкнали. — Да продължавам ли? Или да те откараме вкъщи при Абигейл и да се престорим, че тази среща никога не се е състояла?

При второто споменаване на съпругата му Лийч се размърда неспокойно на мястото си. Той погледна към Уитком като свидетел, търсещ съвет от адвоката си. Агентът му кимна едва забележимо, сякаш го молеше да се присъедини към техния кръстоносен поход.

— Продължавайте — отговори Алистър.

Сиймор поднови бавната си разходка.

— Тъй като заплахата е с наднационални измерения, усилията да й се противопоставим имат интернационален характер. Сега ще се срещнеш с един агент от разузнавателната служба на друга страна, която е наш съюзник в борбата срещу тероризма и глобалния ислямски екстремизъм. Нещо повече, напълно възможно е да познаваш този господин във връзка с професионалната си дейност. Документът, който подписа, се отнася за контактите ти с този човек, както и с нас.

— Моля ви, кажете ми, че не е някой гаден американец.

— По-лошо.

— Единственото по-лошо от американец е израелец.

Уитком тупна предупредително Лийч по коляното.

— Познах ли?

— Опасявам се, че да — отговори Греъм.

— Няма да ме издадете, нали? Те са склонни да си отмъщават и за най-малката обида.

Сиймор се усмихна едва забележимо.

— Това ще е нашата малка тайна.

Габриел влезе в хола и без да каже и дума, седна на фотьойла срещу Лийч.

— Боже мой, вие сте…

— Аз съм никой — каза Алон, довършвайки изречението му. — Ти не ме познаваш. Никога не си ме виждал. Никога не си чувал името ми. Никога не си виждал лицето ми. Ясен ли съм, Алистър?