Даниъл Силва - Предателят

— Отне им малко време, докато свикнат да живеят без прислужници — каза Елена, когато те излязоха. — Мисля, че е по-добре да поживеят известно време като нормални деца. — Усмихна се на абсурдността на думите си. — Е, почти нормални.

— Как се справят с приспособяването?

— Както можеше да се очаква при тези обстоятелства. Животът, който познаваха, свърши само за миг, защото техните бодигардове бяха спрени за превишена скорост, докато напускаха плажа на Сен Тропе. Подозирам, че те са единствените , спрени за превишена скорост в Южна Франция през цялото лято.

— Жандармеристите могат да бъдат много непредсказуеми при съблюдаването на правилника за движение по пътищата.

— Те също така могат да бъдат и много мили. Добре са се грижили за децата ми, докато те бяха задържани. Николай още говори с добро чувство за времето, прекарано в жандармерията на Сен Тропе. Хареса му и манастирът в Приморските Алпи. Що се отнася до децата, бягството бе за тях едно голямо приключение. И трябва да ти благодаря за това, Габриел. Направи нещата много лесни за тях.

— Какво знаят за случилото се с баща им?

— Знаят, че той имаше някои проблеми с бизнеса, както и че се разведе с мен, за да се ожени за любовницата си Екатерина. Колкото до трафика с оръжие и убийствата… — Гласът й заглъхна. — Много са малки да разберат. Ще изчакам, докато станат по-големи, за да им кажа истината. Тогава сами ще могат да си направят изводите.

— Но те със сигурност са любопитни.

— Разбира се, че е така. Шест месеца не са виждали и разговаряли с Иван. За Николай беше трудно. Той обожава баща си. Сигурна съм, че обвинява мен за отсъствието му.

— Как им обясни това, че живеете в изолация, заобиколени от охранители?

— В действителност тази част не бе толкова трудна. Анна и Николай са деца на руски олигарх. Те са прекарали целия си живот, заобиколени от въоръжени мъже с радиостанции, така че това им изглежда напълно естествено. Колкото до изолацията, казах им, че е само временна. В някой близък ден ще им бъде разрешено да си имат приятели и да ходят на училище като всички американски деца. Засега имат чудесна домашна учителка от ЦРУ. Занимава се с тях от девет сутринта до три следобед. После гледам да излязат навън и да поиграят, независимо какво е времето. Разполагаме с няколко хиляди квадратни километра, две езера и река. Има много неща, които могат да правят. Тук е рай. Но никога нямаше да мога да си го позволя, ако не беше ти и твоите помощници.

Елена имаше предвид екипа от компютърни специалисти на Службата, които в дните след нейното бягство бяха проникнали в банковите сметки на Иван в Москва и Цюрих и бяха изтеглили от тях над двайсет милиона долара. „Неразрешените трансфери“, както евфемистично ги наричаха на булевард „Цар Саул“, бяха една от многото дейности, свързани със случая, които заобикаляха закона. След това Иван не беше в състояние да се заяжда за липсващите пари или да поставя под съмнение поредицата от събития, довели до загубата на попечителство над двете му деца. Той се занимаваше с повдигнатите срещу него обвинения на Запад, че е продал някои от най-смъртоносните руски зенитни ракети на терористите от Ал Кайда — продажба, извършена с благословията на Кремъл и самия руски президент.

— Ейдриън ми каза, че от ЦРУ са се съгласили да осигурят защита на теб и децата само за две години — каза Габриел.

— Ти очевидно не смяташ, че е достатъчно дълго.

— Не, не смятам.

— Американските данъкоплатци не могат да плащат безкрайно. Когато агентите на ЦРУ си тръгнат, ще наема собствена охрана.

— Какво ще стане, когато парите свършат?

— Предполагам, че винаги мога да продам картината, която ти фалшифицира за мен. — Тя се усмихна. — Искаш ли да я видиш?

Елена го заведе в голямата зала и спря пред точното копие на „Две деца на плажа“ от Мери Касат. Това бе вторият вариант, който Алон бе нарисувал на картината. Първият бе продаден на Иван Харков за два и половина милиона долара и сега бе притежание на френската прокуратура.

— Не съм сигурен, че подхожда на адирондакския декор.

— Не ме интересува. Ще си я държа точно където е.

Той подпря с ръка брадичката си и леко наклони глава.

— Мисля, че е по-хубава от първата, нали?

— При първото копие мазките на четката ти бяха твърде релефни. Това е перфектно. — Тя го погледна. — Предполагам обаче, че не си изминал целия този път, за да говорим за децата ми или да чуеш моите забележки за работата ти.