Даниъл Силва - Предателят

— Добре е, че не се държеше така, когато беше около Зизи и Иван — подхвърли Алон.

— Михаил ли ти каза?

— Всъщност шефът на Националната тайна служба го спомена в един разговор.

Сара не отговори нищо.

— Значи е вярно, така ли? Наистина ходиш с член на моя екип.

— Ревнуваш или си ядосан?

— Защо, за бога, да ревнувам, Сара?

— Не можех вечно да изпитвам несподелена любов към теб. Трябваше да продължа.

— И не можа да намериш друг, освен човек, работещ за мен?

— Странно е как се получи. Предполагам, че в Михаил имаше нещо, което ми се стори познато.

— Връзката с мъж, който работи за разузнавателната служба на чужда страна, не е най-умният ход за кариерата ти, Сара.

— В Лангли имат проблем със задържането на блестящ млад талант. Те са склонни да променят някои стари правила.

— Може би ще трябва да си поговоря на четири очи с шефа на отдел „Кадри“. Може да се разколебаят.

— Не би посмял, Габриел. Ти също нямаш право да се намесваш в личния ми живот.

Личният живот на Сара, помисли си Алон, бе напълно съсипан в 9,03 часа сутринта на 11 септември 2001 година, когато самолетът на „Юнайтед Еърлайнс“, изпълняващ полет 175, се бе разбил в Южната кула на Световния търговски център. На борда на обречения самолет бил младият, завършил Харвард адвокат Бен Калахан. Бен успял да проведе един разговор през последните мигове от живота си — и той бил със Сара. Оттогава тя бе допуснала да се влюби само в един друг мъж. За съжаление, този мъж беше Габриел.

— Трябваше да помислиш повече и по-сериозно, преди да се обвържеш с човек, който убива хора, за да се прехранва. Михаил е извършил много ужасни неща заради родината си. — Алон замълча, после добави: — Неща, които понякога ще му пречат да бъде край теб.

— Напомня ми за някого, когото познавам.

— Това не е шега, Сара. Става дума за твоя живот. Освен това е всеизвестно, че на израелските мъже не може да се разчита. Достатъчно е да попиташ някоя средностатистическа израелка.

— Всъщност израелските мъже, които познавам, са направо чудесни.

— Това е, защото ние сме най-добрите от най-добрите.

— В това число и Михаил?

— Нямаше да е в моя екип, ако не беше такъв. Колко време си прекарала с него?

— Той идва тук няколко пъти и веднъж се срещнахме в Париж.

— За теб е опасно да бъдеш сама в Париж.

— Не бях сама. Бях с Михаил. — Помълча и добави: — То е почти като да съм с теб.

Думите й увиснаха за момент между тях.

— Затова ли е всичко, Сара?

— Габриел, моля те.

— Защото ще се почувствам зле, ако Михаил бъде наранен по някакъв начин.

— Сигурна съм, че единствената, която ще пострада, ще съм аз.

— Не и ако зависи от мен.

Тя се усмихна за първи път, откакто бе споменато името на Михаил.

— Щях да ти кажа тази вечер. Ние просто изчаквахме, докато се уверим, че е… — Гласът й секна.

— Докато се уверите за какво ?

— Че е истинско.

— И така ли е?

Тя хвана ръката му.

— Не се разстройвай, Габриел. Надявах се, че бихме могли да го отпразнуваме.

— Не съм разстроен.

Сара погледна към чашата му с шампанско. Той не я беше докоснал.

— Искаш ли нещо друго?

— Лакочистител. С лед и резенче лимон.

Тъй като Габриел бе пристигнал във Вашингтон със знанието на ЦРУ, от интендантството му бяха дали не толкова безопасна квартира на Тънлоу Роуд, в северната част на Джорджтаун. По някаква странна прищявка на съдбата апартаментът гледаше към входа на руското посолство. Докато Алон пресичаше фоайето, сигурният му мобилен телефон завибрира в джоба на палтото му. Беше Ейдриън Картър.

— Къде си?

Габриел му каза.

— Имам нещо, което трябва да видиш веднага. Ще те вземем.

Връзката бе прекъсната. Петнайсет минути по-късно Алон се настани на задната седалка на черния седан на Картър на Ню Мексико Авеню. Ейдриън му подаде лист хартия: запис на прихванат от Агенцията за национална сигурност разговор, проведен предната вечер в Москва. Подслушваният беше Иван Харков. Той бе говорил с някого от щабквартирата на ФСБ на Лубянския площад. Макар че по-голямата част от разговора бе водена на кодиран разговорен руски език, беше ясно, че Иван е дал нещо на ФСБ и сега иска да му го върнат. Това нещо бе Григорий Булганов.

— Прав беше, Габриел. Иван е предал Григорий на ФСБ, за да могат и те да си уредят сметките с него. Очевидно разпитите във ФСБ вървят твърде бавно за вкуса на Харков. Той е похарчил много пари, за да пипне Григорий, и вече се е уморил да чака. Обаче добрата новина е, че Булганов е жив.