Даниъл Силва - Предателят

— Когато Съветският съюз се сгромоляса, настана опасно време за КГБ. Говореше се да бъдат разсекретени архивите. Да се извади на показ мръсното бельо. Да се назоват имена. Старата гвардия бе ужасена. Те не искаха КГБ да бъде влачено в калта на историята. Но имаха и други мотиви за запазване на тайните. Виждаш ли, Алон, те не смятаха да останат дълго извън властта. Дори и тогава крояха планове за завръщането си. И успяха, разбира се. КГБ под друго име отново управлява Русия.

— А ти владееш последния масов гроб от времето на Големия терор.

— Последния? Едва ли. Не можеш да забиеш лопата в земята на Русия, без да попаднеш на кости. Но този тук е доста голям. Както изглежда, под тези дървета има закопани седемдесет хиляди души. Седемдесет хиляди. Ако това някога стане обществено достояние… — Гласът му пресекна, сякаш за момент не намираше думи. — Да кажем, че това може да причини значителни затруднения на Кремъл.

— Затова ли президентът с такава охота толерира твоите занимания?

— Той си получава своя дял. Царете получават дял от всичко.

— Колко трябваше да му платиш за правото да отвлечеш съпругата ми?

Харков не отговори. Габриел го притисна, за да види дали може да предизвика нов пристъп на ярост.

— Колко, Иван? Пет милиона? Десет? Двайсет?

Харков се завъртя на пета.

— Уморих се от твоите въпроси, Алон. Освен това няма да ходим по-далече. Твоят безименен гроб те очаква.

Габриел погледна над рамото на Киара и видя купчина прясна пръст, покрита с тънък слой сняг. Той й каза, че я обича. После затвори очи. Отново чу нещо.

Хеликоптери.

Полковник Леонид Милченко най-сетне видя имота: четири замръзнали потока, събиращи се в замръзнало блато, малка дача с дупка от взрив на вратата, колона от хора, които вървяха бавно сред брезовата гора.

Той включи микрофона си.

— Виждаш ли ги?

Скритата под шлема глава на пилота бързо се раздвижи нагоре-надолу.

— Колко близо можеш да стигнеш?

— До края на блатото.

— Това е на поне триста метра от тях.

— Това е най-близкото място, на което мога да приземя машината, полковник.

— А какво ще кажеш за бойците от отряд „Алфа“?

— Бързо спускане с въже. Направо сред дърветата.

— Никой не трябва да умира.

— Тъй вярно, полковник.

Никой не трябва да умира…

Кого заблуждаваше? Това беше Русия. Някой винаги умираше.

Още десет крачки в снега. После Иван също чу хеликоптерите. Той спря. Вирна глава като куче. Хвърли поглед към Руденко. След това отново тръгна.

Време… Ценно време…

Съобщението на Навот проблесна на екраните в подземната централа:

„ЗАДАВАТ СЕ ХЕЛИКОПТЕРИ…“

Картър закри слушалката на телефона и погледна към Шамрон.

— Екипът от ФСБ потвърждава, че вижда колона от хора, които вървят между дърветата. Изглежда, те са живи, Ари!

— Това няма да е задълго. Кога ще се приземят спецчастите от „Алфа“?

— След деветдесет секунди.

Шамрон затвори очи.

Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

Гробът зейна пред тях като рана в плътта на Матушка Русия. Пепелявото небе ръсеше сняг, докато те бавно вървяха един зад друг към ямата, придружени от бученето на далечните ротори. Големи ротори — помисли си Габриел. Достатъчно големи да разклатят дърветата. Достатъчно големи, за да изнервят хората на Иван. За да изнервят и него самия. Внезапно той се развика на руски на Григорий, подтиквайки го да върви по-бързо към смъртта си. Обаче в мислите си Габриел се молеше той да забави крачка. Да се спъне. Да направи всичко възможно да осигури на хеликоптерите време да пристигнат.

Точно тогава първият прелетя над върховете на дърветата, предизвиквайки временна снежна вихрушка. Харков за кратко се изгуби в бялата мъгла. Когато отново се появи, лицето му бе сгърчено от ярост. Той блъсна Григорий към ръба на ямата и закрещя на руски на охранителите си. Повечето от тях вече не му обръщаха внимание. Някои от членовете на размирния му легион гледаха как хеликоптерът каца в края на блатото. Другите бяха насочили погледи на запад, където в небето се бяха появили още два хеликоптера.

Четирима телохранители останаха верни на Иван. По негова заповед те наредиха осъдените един до друг на ръба на ямата, с гръб към изкопа, тъй като Харков бе заповядал всички да бъдат застреляни в лицето. Габриел бе в единия край, Михаил — в другия, а Киара и Григорий — в средата. Отначало Григорий бе поставен до Алон, но явно така не ставаше. Като крещеше на руски, размахвайки диво пистолета си, Харков нареди на пазачите бързо да махнат Григорий и да поставят Киара до Габриел.