Даниъл Силва - Английското момиче

— Защо те изненадва фактът, че министър-председателят е поискал да ме види?

— Защото…

— Защото съм стар и без значение ли? — прекъсна го Ари.

— Ти си неразумен, нетърпелив и от време на време ирационален, но никога не си бил без значение.

Шамрон кимна в знак на съгласие. Старостта му бе дала възможност поне да види своите недостатъци, макар че го бе лишила от нужното време, за да ги поправи.

— Как е той? — попита Габриел.

— Както можеш да си представиш.

— За какво си говорихте?

— Разговорът ни засегна широк кръг въпроси и беше напълно откровен.

— Това означава ли, че двамата си крещяхте един на друг?

— Крещял съм само на един министър-председател.

— На кого? — полюбопитства Алон.

— На Голда — отговори Шамрон. — Беше в деня след Мюнхен 5 5 Има се предвид Мюнхенското клане — терористична акция на палестинската паравоенна организация „Черният септември“ по време на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г., при която загиват 11 спортисти от израелския олимпийски отбор. — Б.пр. . Казах ѝ, че трябва да променим нашата тактика, че трябва да отвърнем с терор на терористите. Дадох ѝ списък с имената на мъжете, които трябваше да умрат. Голда не беше съгласна.

— И ти ѝ се разкрещя?

— Не беше един от хубавите ми моменти.

— Как реагира тя?

— Естествено, и тя ми се развика. Но в крайна сметка се съгласи с мен. След това изготвих друг списък с имена — имената на младите мъже, които ми бяха нужни за изпълнение на операцията. Всички се съгласиха без колебание. — Ари направи пауза и след това добави: — Всички, освен един.

Габриел мълчаливо постави замърсения тампон в херметично затварящата се колба. Тя спря вредните изпарения на разтворителя, но не и спомена за първата му среща с човека, когото наричаха мемунех — единствения шеф. Това се бе случило само на няколкостотин метра от мястото, където се намираше сега, в кампуса на Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“. Габриел току-що бе излязъл от лекция за творчеството на известния немски експресионист Виктор Франкел, който по една случайност му беше дядо по майчина линия. Шамрон го чакаше в края на огрения от слънцето двор — нисък и сух като желязо мъж с грозни очила и зъби като на стоманен капан. Както винаги, той бе добре подготвен. Знаеше, че Алон е израснал в забутано село в Долината на Израил и че ненавижда земеделието. Знаеше, че майка му, самата тя талантлива художничка, бе успяла да оцелее в лагера на смъртта в Биркенау, но не можеше да се справи с рака, който опустошаваше тялото ѝ. Знаеше също, че първият език на Габриел е немският и че той си остава езикът на неговите мечти. Цялата информация се намираше в папката, която Шамрон държеше в своите пожълтели от никотина пръсти.

— Операцията ще се нарича „Божи гняв“ — каза му той през онзи ден. — Не става въпрос за справедливост. Става дума чисто и просто за отмъщение — отмъщение за отнетия в Мюнхен живот на единайсет невинни хора. — Алон му беше казал да намери някого другиго. — Аз не искам някой друг — бе отвърнал Ари. — Искам теб.

През следващите три години Габриел и другите оперативни агенти от операция „Божи гняв“ дебнеха жертвите си из цяла Европа и Близкия изток. Въоръжен с „Берета“ 22. калибър — оръжие, подходящо за убиване от близко разстояние, Алон лично бе елиминирал шестима членове на „Черния септември“. Когато бе възможно, бе изстрелвал в тях по единайсет куршума — по един за всеки израелски спортист, убит в Мюнхен. Когато най-накрая се завърна у дома, слепоочията му бяха посребрени, а лицето му бе състарено с двайсет години. Тъй като вече не можеше да твори, замина за Венеция, за да учи реставрация. След като си почина, Габриел се върна да работи за Шамрон. През следващите години изпълни някои от най-легендарните операции в историята на израелското разузнаване. Сега, след дълги години непрестанно скитане, най-после се бе върнал в Йерусалим. Най-доволен от този факт бе Ари, който го обичаше като свой син и ползваше апартамента на улица „Наркис“, сякаш бе негово собствено жилище. Някога Алон се дразнеше от постоянното му присъствие, но вече не беше така. Великият Ари Шамрон беше вечен, но тялото, което подслоняваше неговия дух, нямаше да трае вечно.

Нищо не бе нанесло повече вреда на здравето на Шамрон, отколкото неспирното му пушене. Беше придобил този навик още като млад в Полша и той се бе задълбочил още повече, след като бе дошъл в Палестина, където бе участвал във войната, довела до независимостта на Израел. Сега, докато разказваше за срещата си с министър-председателя, Ари щракна старата си запалка „Зипо“ и запали още една от смърдящите си цигари.