Даниъл Силва: Английското момиче

Той побутна плика с върха на чехъла си, за да се увери, че не съдържа кабели или батерии, после го постави върху купчината вестници и се върна в кухнята. След като включи телевизора и намали звука до шепот, извади вестниците от найлоновата опаковка и бързо прегледа първите страници. В тях преобладаваше предложението на Ланкастър да направи британската промишленост по-конкурентоспособна чрез намаляване на данъчните ставки. „Гардиън“ и „Индипендънт“ бяха предвидимо потресени, но благодарение на усилията на Хюит по-голямата част от медийното отразяване беше положителна. Другите новини от Уайтхол за щастие бяха добри. Нямаше сътресения, нито дори и лек трус.

Като прегледа така наречените „авторитетни“ вестници, Саймън прочете набързо таблоидите, които смяташе за по-добър барометър на британското обществено мнение, отколкото всички социологически проучвания. После, след като си доля кафе, отвори анонимния плик. В него имаше три неща: DVD, лист хартия с формат А4 и една снимка.

— Мамка му — изруга тихо. — Мамка му! Мамка му!

Случилото се след това щеше да стане по-късно източник на много спекулации, а за Саймън Хюит — бивш политически журналист, който със сигурност трябваше да е най-наясно — на немалко обвинения. Защото, вместо да се свърже с лондонската полиция, както изискваше британският закон, той занесе плика и неговото съдържание в кабинета си на Даунинг Стрийт № 12, намиращ се само през две врати от официалната резиденция на министър-председателя, която бе на № 10. След като проведе в осем часа обичайния брифинг със сътрудниците си, по време на който не спомена нищо за съдържанието на плика, той го показа на Джеръми Фалън — началник на кабинета и политически съветник на Ланкастър. Фалън беше най-могъщият началник на кабинет в британската история. Неговите служебни задължения включваха стратегическо планиране и координиране на политиките между различните министерства, което му даваше правомощията да си пъха носа навсякъде, където намери за добре. В пресата често го наричаха „мозъка на Ланкастър“, което доста му допадаше, но обиждаше премиера.

Реакцията на Фалън се отличаваше само по избора на ругатня. Първият му импулс бе да занесе веднага материала на Ланкастър, но тъй като беше сряда, изчака премиерът да преживее седмичната смъртоносна „гладиаторска“ среща, известна като „Въпроси към министър-председателя“. В нито един момент по време на срещата Ланкастър, Хюит или Джеръми Фалън не предложиха да предадат материала на съответните органи. Тримата бяха единодушни, че се нуждаят от дискретен и опитен човек, на когото преди всичко можеше да се вярва, че ще защитава интересите на премиера. Фалън и Хюит поискаха от Ланкастър да им даде имената на потенциални кандидати и той им каза само едно име. Лицето бе свързано с него по роднинска линия и нещо по-важно — имаше неплатен дълг. „В такива случаи личната преданост е от голямо значение — каза министър-председателят, — но ефикасността е много по-практична.“

Вследствие на това на Даунинг Стрийт дискретно бе повикан Греъм Сиймор, дългогодишният заместник-директор на британската служба за сигурност, известна още като МИ5. Много по-късно Сиймор щеше да опише срещата, проведена в личния кабинет на премиера под портрета на намръщената баронеса Тачър, като най-трудната в неговата кариера. Той се съгласи да помогне на министър-председателя без колебание, защото така постъпваха хората като Греъм Сиймор при такива обстоятелства. Въпреки това даде ясно да се разбере, че ако някога участието му в тази работа стане публично достояние, ще съсипе отговорните за това лица.

Така че остана да се определи само самоличността на оперативния агент, който щеше да проведе издирването. Както Ланкастър преди него, Греъм Сиймор имаше само един кандидат. Той не сподели името му с премиера. Вместо това, използвайки средства от една от многото тайни оперативни сметки на МИ5, Сиймор си резервира място за вечерния полет на „Бритиш Еъруейс“ до Тел Авив. Когато самолетът бавно се отдалечи от терминала, той се зае да обмисля как е най-добре да подходи. Личната преданост бе от голямо значение в такива случаи, но ефикасността бе много по-практична.

В центъра на Йерусалим, недалеч от пешеходната улица „Бен Йехуда“, се намираше тихата зашумена уличка „Наркис“. Жилищната кооперация на номер 16 беше малка, само на три етажа, и бе частично скрита зад здрава стена от варовик и извисяващо се в предната градина евкалиптово дърво. Апартаментът на най-горния етаж се различаваше от останалите в сградата само по това, че някога бе собственост на тайната разузнавателна служба на Израел. Той имаше просторна всекидневна, малка кухня, обзаведена с модерни електроуреди, трапезария и две спални. По-малката от двете спални — онази, която бе предназначена за детска стая, старателно бе трансформирана в ателие на професионален художник. Обаче Габриел още предпочиташе да работи във всекидневната, където хладният бриз, влизащ през отворените френски врати, отнасяше миризмата на разтворителите, които ползваше.