Даниъл Силва - Крадецът

Последната спирка от проучването на Габриел беше кръговото кръстовище в съседство с Банка Вебер АД. Пред безличния вход на банката бе паркирана черна лимузина „Мерцедес Майбах“, чийто двигател работеше на празен ход. Ако се съдеше по начина, по който колата лежеше ниско на колелата, тя бе тежко бронирана. Алон седна на една пейка и пропусна два трамвая. След това, когато вече трети трамвай наближаваше спирката, видя един елегантно облечен мъж да излиза от банката и да се шмугва бързо на задната седалка на автомобила. Лицето му беше запомнящо се заради издадените скули и необичайно малката уста с тънки устни. Няколко секунди по-късно колата профуча като черна сянка край рамото на Габриел. Сега мъжът притискаше до ухото си мобилен телефон. „Парите никога не спят — помисли си Алон, — дори и кървавите.“

Когато четвърти трамвай навлезе бавно в кръговото кръстовище, Габриел се качи на него и се придвижи до другия бряг на Дунав. Той огледа внимателно шасито на автомобила си за втори път, за да се увери, че не е било бърникано там в негово отсъствие. След това се отправи към Атерзее. Безопасната къща се намираше на западния бряг на езерото, близо до град Лицлберг. Имаше дървена порта, отвъд която се простираше алея, обградена от двете страни с борове и цъфнали пълзящи растения. В предния двор бяха паркирани няколко коли, сред които и едно старо рено с корсикански регистрационен номер. Неговият собственик стоеше на отворената врата на вилата, облечен небрежно в чифт свободни панталони в цвят каки и жълт памучен пуловер.

— Аз съм Питър Рътлидж — каза той, като подаде с усмивка ръка на Габриел. — Добре дошъл в Шангри-Ла 57 57 Въображаемо място, което би трябвало да се намира в Хималаите, или по-точно в Тибет. В западната култура понятието е въведено от писателя Джеймс Хилтън в романа му „Изгубеният хоризонт“. — Б.пр. .

Предполагаше се, че са дошли на почивка, затова и бяха романите с меки корици, оставени отворени върху шезлонгите, перцата за федербал, разпръснати по моравата, и блестящата дървена моторна лодка, наета за царската сума от двадесет и пет хиляди евро на седмица, която дремеше в края на дългия кей. Във вътрешността на вилата обаче обстановката бе изцяло работна. По стените на трапезарията бяха закачени карти и снимки от наблюдение, а върху масата бяха поставени няколко отворени лаптопа. На екрана на единия от тях се виждаше представителна модерна къща от стъкло и стомана, разположена сред хълмовете над Линц. На другия — входът на Банка Вебер АД. В 17:10 часа самият хер Вебер излезе от вратата и се качи в едно практично беемве седан. Две минути по-късно се появи една девойка, която бе толкова бледа и красива, че изглеждаше почти нереална. А след девойката излезе Джихан Наваз. Тя прекоси забързано малкия площад и се качи в чакащия на спирката трамвай. И макар че младата жена не го знаеше, мъжът с белези от шарка, който седеше срещу нея от другата страна на пътеката, беше израелският разузнавач Яков Росман. Те пътуваха заедно с трамвая до Моцартщрасе, като всеки от тях се взираше пред себе си, а после поеха в различни посоки — Яков на запад, Джихан на изток. Когато тя пристигна пред жилищния си блок, видя Дина Сарид да слиза от лъскавия си син скутер на отсрещната страна на улицата. Двете жени си размениха по една бегла усмивка. После Джихан влезе в сградата и се изкачи по стълбите до апартамента си. След две минути на профила ѝ в „Туитър“ се появи съобщение, което гласеше, че смята да отскочи за едно питие до бар „Ванили“ по-късно същата вечер. Не се получиха никакви отговори.

През следващите три дни двете жени се движеха из тихите улици на Линц по маршрути, които не се пресичаха. Те се сблъскаха на крайбрежната алея пред Музея на модерното изкуство и погледите им се срещнаха за кратко край сергиите на Стария пазар. Но иначе съдбата сякаш си бе наумила да ги държи настрана една от друга. Те като че ли бяха обречени да останат съседи, които не си говорят, непознати, които се гледат един друг през пропаст, която не можеше да бъде преодоляна.

Но без знанието на Джихан Наваз тяхната евентуална среща бе предопределена. В действителност тя бе активно подготвяна от група мъже и жени, които действаха от красива вила край брега на езеро, което се намираше на тридесет и два километра югозападно от града. Въпросът не беше в това дали двете жени ще се срещнат, а само кога. Единственото, което бе нужно на екипа, бе още едно доказателство.