Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Няма ли да разберат, че някой извън пристанището е проникнал в системата им?

Моси поклати глава в отговор на тази обида за способностите му.

— Изтрих тяхната част от антивирусната програма. Няма да намерят следи от външно проникване.

— В такъв случай можеш ли да въведеш първоначалната ми програма в техния централен компютър от персоналния си компютър? — попита Кериков. Не разбираше тънкостите на хакерството, но въпреки това се надяваше да избегне риска за сигурността, изпращайки Тед в пристанището за танкери „Алиеска“.

— Вече ти казах — въздъхна Моси. — Програмата ти е била скрита в харддиска на компютъра по време на пренастройването през 1986 година. Когато я е въвел в централния компютър, програмистът ти е направил невъзможно да бъде активирана от друго място, освен от главната компютърна зала във Валдиз. Така никой няма да попадне на нея, когато включи главното меню, или да я намери, като проникне в системата. Направил я е невъзможна за откриване и същевременно много трудна за достъп. Моята търсачка е детска игра в сравнение със защитата, която твоят човек е инсталирал в системата.

Кериков разбра, че няма друг избор, освен да вкара Моси в компютърната зала във Валдиз, за да въведе програмите, инсталирани преди десетилетие от един от най-добрите му агенти. Компютърният саботаж беше единственият действащ елемент на операция „Ладията на Харон“, осъществен преди разпадането на Съветския съюз. Оттам насетне всичко беше лично дело на Кериков с финансовата подкрепа на Хасан бен Руфти и други хора. Трябваха му само компютърните кодове, за да открадне операцията на бившето КГБ.

— Кога ще можеш да блокираш компютрите и да отидеш на пристанището? — попита Кериков, предвкусвайки победата. Филип Мърсър можеше и да е жив, но нямаше да бъде в състояние да направи нищо, за да му попречи, след като контролната програма бъдеше заредена.

— Около четири часа след като се върна в апартамента си във Валдиз. Щом блокирам системата, те ще ме повикат след няколко минути. След това за няколко часа ще стартирам твоята програма.

— Отлично. Искам довечера да се върнеш във Валдиз, но не блокирай компютрите, докато не ти се обадя. Закъснението не трябва да е повече от двайсет и четири часа, най-много трийсет и шест. Ясно ли е?

— Да, но защо да чакаме?

— Вкарването на моята компютърна програма е само един етап от операцията. Има и други, за които ти не знаеш. Трябва да се уверя, че всичко е на мястото си, преди да превземем системата. — Кериков не беше свикнал да обяснява заповедите си.

Той не изчака Моси да излезе и отиде в спалнята. Дериватът там беше единственият работещ телефон в хотелския апартамент. Докато набираше вътрешната линия, за да се свърже с Абу Алам, Кериков прерови джоба на панталона си, търсейки цигарите и запалката си.

— Да — отговори Алам.

— Тръгваме след два часа. Възникна леко усложнение. Хората във Вашингтон се провалиха.

— Мърсър е жив? — Въпреки психическата си лабилност, Алам бе запазил достатъчно професионализъм, за да задава правилните въпроси.

— Да. Вместо да опитаме отново, реших да го примамя в Аляска и да го изпратя за зелен хайвер. По-късно може да се погрижим за него. За да се уверим, че ще дойде, трябва да се върнем в Хомер. Зареди с гориво колата. Ще се срещнем във фоайето. — Кериков погледна часовника си и добави: — В десет.

— Да бъдем ли въоръжени? — Дори Алам изпитваше известно уважение към американската полиция и пътуваше с любимата си полуавтоматична пушка „СПАС — 12“ само когато се налагаше.

— Да. Ще вземем моите хора. — Кериков се нуждаеше от по-стабилните ръце на двамата си германски телохранители освен от арабите убийци на Алам. Бившите агенти на ЩАЗИ бяха объркали разпита на рибаря и сина му, но инак бяха добре обучени и дисциплинирани, а задачата довечера изискваше професионализма им. Той прекъсна връзката и веднага набра друг номер.

— В момента не мога да говоря. Все още товарим — лаконично отговори гласът и после човекът затвори.

Кериков се вторачи за миг в телефона, но тъй като се бе обадил, за да разбере какво е положението, остана доволен. После набра друг номер, без да го е грижа за часовата разлика, нито че ще събуди мъжа от отсрещния край на линията.

— Ало — чу се сънен глас след няколко позвънявания.

— Отново се провали. Мърсър е жив.

— Не е възможно. Изпратих най-добрия си човек. Никога не ме е разочаровал.

— Една от старите ми свръзки във Вашингтон току-що ми се обади от улицата на Мърсър. Каза, че видял Мърсър да разговаря със самия Ричард Хена.