Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

От уважение към мъртвите Мърсър не смяташе да влиза в каютата, за да провери какво е останало от прочутата авиаторка. Харесваше образа, който познаваше целият свят — привлекателна и решителна палавница, усмихната, изправена пред своя самолет. Той знаеше, че това, което е останало от нея, сега се крие зад високата облегалка на пилотското кресло.

Между предната част на кабината и мястото на щурмана бе прокарана стоманена жица и той си припомни от малкото проучване, което бе направил, след като узна, че случаят се върти около Еърхарт, че това е бил начинът, по който пилотът и навигаторът са осъществявали връзка по време на полета. Бяха си предавали бележки, написани с химически молив върху дъска за писане. Той се пресегна внимателно и улови жицата. Беше леко хлъзгава, но когато я дръпна, се освободи. Подложката се бе намирала близо до Еърхарт в онези последни мигове от полета преди самолетът да се блъсне във водата и да потъне. Тя вероятно бе знаела какво ще се случи и бе имала време да обмисли това, което ще напише като последни думи, докато горивната помпа е въртяла на празно и двигателите на самолета са пресъхвали.

Той придърпа бавно жицата и подложката изплува на светло. Не смееше да я докосне. Вместо това наклони глава на една страна и насочи прожектора. От каквото и да бе изработена подложката, то бе отблъснало тинята и хумуса, изпълващи пустите пространства в кабината. Бялата дъска бе чиста, с изключение на изписаните думи:

Джордж, благодаря ти за приключението, в което се превърна моят живот.

Обичам те,

Мърсър предположи, че това е подписът, който е използвала за най-интимните им бележки, и си помисли, че току-що е прочел най-красивите думи, написани някога. Машинално посегна да си свали маската и да избърше солените сълзи, които усещаше в очите си.

Върна подложката на мястото ѝ и се измъкна от кабината. Затвори внимателно капака, докато преосмисляше решението си да съобщи на света за своето откритие.

Бук го чакаше. Мърсър бавно му кимна и двамата излязоха на повърхността, като теглеха торбата с кристалите.

Рори стоеше на платформата за гмуркане. Мърсър беше използвал бавното им изкачване, за да премисли всичко отново. Засега смяташе да се съсредоточи върху факта, че току-що бе открил последното скривалище на кристали и знаеше, че може да ги използва, за да примами своя противник.

— Е? — Австралиецът ги изгледа въпросително.

— Един „Локхийд Електра, модел 10“ — отвърна Мърсър ухилено. — От 1937-а, или там някъде.

— Нейният ли е?

— Несъмнено — увери го Мърсър. — След толкова много години най-сетне открихме Амелия Еърхарт.

— Проклет да съм! — възкликна Рейс. — Трябва да призная, че имах известни съмнения за вас двамата, но вече не.

Сайкс вдигна торбата и Рейс я улови. Изчака събралата се вътре вода да изтече и едва тогава сложи торбата на площадката. Камъните тежаха повече от двайсет килограма, а в торбата все още имаше доста вода. Междувременно Рори помогна на двамата да се покатерят на борда, като пляскаше с длани и ги тупаше по гърбовете.

Докато си сваляха снаряжението, Рори се върна с бутилка „Дом Периньон“.

— Пазя на борда няколко за специални случаи. Топло е, но на кого му пука?

Изстреля корковата тапа сякаш гърмеше със стартов пистолет и отвътре бликна белезникава пенлива течност. Мърсър взе бутилката и я вдигна до устните си. Отпи и я подаде на Бук. Когато бутилката пое на втора обиколка, виното се бе разгазирало достатъчно, за да усетят превъзходния му вкус.

Довършиха питието и Рейс помогна на двамата да приберат снаряжението. После ги попита дали искат да обядват, преди да се върнат на Фиджи, и след като получи отрицателен отговор, се качи на мостика и пое с пълна мощност на юг.

Докато моторите на яхтата набираха обороти, Мърсър слезе долу, за да отмие солта от тялото си — но скоро долови нов звук над шума на дизеловите двигатели. Беше по-висок и натрапчив и той веднага се сети какво го е причинило. Беше го чул предния ден, когато бе предизвикал безпокойството му.

Нахлузи маратонките си и изтича на задната палуба. Букър се бе изтегнал в един от шезлонгите и гърдите му се повдигаха в равномерния ритъм на дълбоко спящ човек. Ала още преди Мърсър да успее да го плесне по рамото отвори очи, което означаваше, че също е усетил нещо.

— Какво има?

— Не съм сигурен — отвърна Мърсър, докато оглеждаше небето над остров Алофи.

Самолетът не се появи над планината. Вместо това крилете му проблеснаха отстрани — носеше се съвсем ниско над водата. Толкова ниско, че перките оставяха след себе си облак воден прах.