Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Още не — каза той и прибра телефоните. — Трябва да отскоча до работата.

— Mas bien sur, мосю.

След половин час Д’Авежан посръбваше водка в своя защитен от електронни въздействия и подслушване кабинет, загледан през прозореца към светлините на града. Извади нов телефон, след като току-що бе пуснал предишния в шредера, и набра един номер. Далече под него трафикът се бе превърнал в бавна река от светлини. Айфеловата кула сияеше като ярка стрела, сочеща в небето.

— Никлас? — каза той, когато телефонът престана да звъни, но отсреща не отговори никой.

— Извинете. Тъкмо пиех вода.

— Как мина?

— Както очаквахме — отвърна наемникът.

Д’Авежан изруга, най-вече задето си бе позволил известна надежда.

— Американецът пристигна и си замина?

— Не. Пакистанският екип осъществи контакт. Стигнали са координатите, оставени от Майк Дилман преди почти сто години, но там нямало нищо. Разпитали афганистанския водач дали е имало минни проучвания в района. Той им казал, че на няколко мили от мястото, където търсели, някога имало стара каменна кариера, но после споменал нещо интересно — планина, която според неговите родители привличала светкавици. Прехвърлих информацията на моя стар приятел Парвез да провери на място. Той и хората му се насочили към планината и когато се приближили, американецът бил там с група въоръжени наемници от Кабул. Още не сме сигурни що за хора са, но Парвез смята, че е познал един от тях — негър на име Сайкс, преди служил в Делта, а сега нает от една компания — „Системи Ген-Д“.

— Приключвай по-бързо — подкани го Д’Авежан.

— Да, добре. Та нашите хора излезли на терена, когато решили, че моментът е най-подходящ, и нещата бързо се объркали. Наемниците имали вертолет, оборудван с ракети. Парвез изгубил шестима и има още осем ранени.

— Нали каза, че тези пакистанци са добри?

— Когато се запознах с Парвез Наджам в Сомалия, той беше в пакистанския контингент на ООН и се опитваше да възстанови положението в страната след инцидента с онзи блекхок. Винаги е бил първокласен боец, минхер , но понякога сраженията не протичат както си ги планирал. Особено след като не са знаели, че геологът разполага с въздушно прикритие.

— Добре — изсумтя недоволно Ролан. — Научили ли са нещо?

— Да. Открили пещера. Прати ми видеозапис. Имало изсъхнал труп, който сякаш бил там от хилядолетия, и естествена кухина, където вероятно са се съдържали минералите, но била празна. Прехвърлих целия му доклад на адреса, който ми дадохте.

— Нещо друго?

— Една странна работа. По време на битката се разразила буря и един от хората му бил ударен от светкавица, а още няколко мълнии паднали наблизо. Вие казахте, че минералът може да притежава електромагнитна сила. Има логика, ако светкавиците падат толкова начесто и наблизо, да смятаме, че американецът е открил някое малко парче.

Д’Авежан се ядоса.

— Малко? Колко малко? Можел е да отнесе цяла торба!

— Не, минхер, хората са го видели съвсем ясно. Не е носел нищо освен пистолет. Не той е човекът, плячкосал пещерата. Трябва да е бил Дилман преди години.

— Значи минералите са другаде? Това ли искаш да ми кажеш?

— Да. И мисля, че знам как да ги намерим.

Д’Авежан слушаше внимателно, докато наемникът описваше предложението си, и от време на време кимаше одобрително, макар че не можеха да го видят. Наемането на пакистанските бойци се бе оказало рисково начинание, което все още не се бе изплатило, но сегашното предложение звучеше като перспективен план за набавянето на минералите, необходими, за да осъществят начинанието си на борда на „Академик Николай Жуковски“.

— Добре — каза Д’Авежан, когато събеседникът му приключи. — Направи го и ще получиш щедра премия.

Наемникът понечи да отвърне нещо саркастично, ала стисна устни. Работеше от две години за Д’Авежан и „Юродайн“ и се бе научил, че има моменти, в които е по-добре да запазиш мнението за себе си.

— Данке, минхер.

На летището в Ню Делхи Мърсър прехвърли имейлите на своя таблет от хотспота. Вниманието му се спря на бележка от един от колегите на Ейб Джейкъбс от колежа „Харт“. Професор Уоц му обрисуваше доколкото му е известно с какво е помагал Ейб на доктор Тюнис. Мърсър предполагаше, че двата университета, „Харт“ и Северозападния, все още не допускат директен достъп до базата данни, така че някой е събирал информация отдалече. Ако се съдеше по датите, когато бе станало това, изглежда, Кели Хепбърн бе задействала хората си малко преди инцидента.