Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Нито за миг не откъсваше поглед от целта си и при един проблясък от оръжието на противника видя, че лицето му е бяло и че едва ли е по-възрастен от него. На бузата му имаше голямо родилно петно. Не беше залегнал при хаотичната стрелба на Мърсър, защото явно бе свикнал да си има работа със зле обучени момчета, които смятаха, че звукът от автоматична стрелба е също толкова смъртоносен, колкото и умението да се прицелваш. Ала миг по-късно няколко куршума попаднаха едновременно в това бяло лице, пръснаха главата в кървав облак и младият мъж се преметна назад и рухна.

Мърсър посегна да презареди и осъзна, че вторият пълнител е паднал някъде в джунглата по време на преследването. Огледа трескаво поляната. Първият бял наемник, когото бе ранил, тъкмо се изправяше, един от местните също се размърдваше.

Раненият звяр е особено опасен и ранените войници не правят изключение. Мърсър отстъпи в джунглата и се върна в лагера. Ейб превързваше един от студентите, а останалите двама пазачи събираха снаряжението, като същевременно се оглеждаха уплашено. Нямаше следа от мъжа, който бе избягал в гората. Някой вече бе покрил трупа на Пол с чергило.

— Мърсър — извика Ейб. — Какво стана?

— Не зная — отвърна Мърсър, дишаше тежко. — Застигнах ги на двеста метра оттук. Четирима. Стрелях, но двама са само ранени и може да решат да се върнат. По-добре да се махаме.

Ейб се бе надвесил над ранения студент и докато Мърсър го наблюдаваше, в съзнанието му отново изникна ужасяващата картина с убитите му родители. Ейб го погледна, каза, че раненият ще се оправи, и го похвали за храбрите действия, с които несъмнено им бе спасил живота. Мърсър не се бе провалил този път и се надяваше, че никога повече няма да се провали.

Успяха да се доберат до камиона, който ги изведе от джунглата, без повече инциденти. Пазачът, избягал в началото на атаката, така и не се появи, а компанията, която бе наела камерунските охранители, се погрижи вдовицата на Пол да бъде възмездена. Така и не узнаха кой стоеше зад смъртоносната атака, но се носеше слухът, че някакъв местен племенен вожд се опитвал да разшири контрола си върху цялата територия, за да натрупа богатство от скъпоценния минерал, и тъкмо той бил наел белите войници.

Заради този случай след няколко месеца Ейб препоръча своя ученик за една мисия в Ирак, където ЦРУ се нуждаеше от геолог, за да помогне на специална група да установи дали Саддам Хюсеин разполага с достатъчно уранова руда, за да започне обогатяването ѝ. Тази мисия се оказа повратна точка в кариерата на Мърсър и го въведе в света на контратероризма, който тогава стана за него ежедневие толкова, колкото и издирването на скрити природни богатства. Но ето че сега Мърсър нямаше повод да се гордее — по-скоро изпитваше угризения, че не се бе оказал за втори път на нужното място и в нужното време, за да помогне на своя стар приятел. Нямаше как да промени миналото, нито да забрави случката, измъчваше го само мисълта, че така и не бе успял да благодари за последен път на своя дългогодишен наставник.

Докато отвън се развиделяваше и по пътя почнаха да преминават редки коли, Мърсър си припомняше отново и отново нападението в мината. И инцидента в джунглата, разбира се. Една спечелена битка, друга изгубена. И едно приятелство, приключило твърде бързо.

В шест и трийсет бе премислил всичко, което знаеше за противниците. Беше прегледал в главата си нападението им поне сто пъти. Трима от нападателите бяха останали неразличими в мрака, но не и четвъртият — техният водач. Мърсър щеше да го познае навсякъде и винаги по начина, по който вървеше и въртеше глава. И четиримата командоси бяха професионалисти, ала водачът им — водачът им бе боец по рождение, а не само заради обучението. Мърсър бе заплатил с една безсънна нощ, но за награда целта бе изкристализирала в съзнанието му. Когато пътищата им се кръстосаха, Мърсър възнамеряваше да се разправи с този тип, без дори да го предупреждава. Той бе виновен за смъртта на Ейб и докато не го убиеше, бремето за тази смърт щеше да тежи на сърцето му като камък.

Марсел Ролан Д’Авежан стисна телефона толкова силно, че кокалчетата на ръката му побеляха. Някаква отдалечена част на съзнанието му се изплаши, че може да го строши.

— Какво сте направили? — попита той, повишавайки тон, и в обикновено лишения му от акцент английски се прокраднаха френски нотки.

— Нещата излязоха от контрол — отвърна човекът от Америка. — Какво мога да кажа? Всички са мъртви. — Говореше така, сякаш смуче захарна пръчка.