Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Една от змиите се стрелна нагоре по хранопровода и го принуди да преглътне примесена с жлъчка слюнка. Той изтича в облицованата с мрамор баня на кабинета си и успя да се наведе над тоалетната миг преди стомахът му да се свие отново и да изхвърли останките от закуската. Д’Авежан се задави и плю, за да си изчисти устата, сякаш би могъл също така лесно да прочисти и съвестта си. Стомахът му се сви отново, мощен спазъм, който сякаш разкъсваше червата му, но този път не произведе нищо повече от оскъдна миришеща гадно гъста течност, която той избърса от устата си с кърпа. После проми доказателствата за вината си, но остана на колене и продължи да плюе в тоалетната чиния бълвоча, който се надигаше от стомаха му.

Изминаха още две минути преди най-сетне да се надигне и да си измие зъбите. Едва след като се изплакна с антисептичен разтвор посмя да се погледне в огледалото.

Беше на четирийсет и четири и благодарение на редовния тенис с двама различни спаринг-партньори бе в добра форма. Косата му, все още повече пипер, отколкото сол, от известно време бе показвала тенденция към излиняване и той си направи възможно най-скъпата имплантация, която можеше да уреди — не че някой би могъл да го забележи, благодарение на невероятните умения на пластичния хирург.

Целта му бе да съхрани това, което природата бе създала от него, до четирийсет и петия си рожден ден. Беше чел, че това е върховата възраст за всеки мъж. Силата и мъжествеността все още бяха в зенита си, ситните бръчки и мъдрото изражение придаваха зрелост и дълбочина. Д’Авежан бе твърдо решен да спре доколкото може стрелките на времето и поне засега се справяше успешно с тази задача. Изглеждаше доста по-млад от действителната си възраст и много от приятелите му го закачаха за това и казваха, че вероятно някъде вкъщи е скрил свой портрет, който продължава да старее. Той се смееше и опираше пръст до устните си, сякаш подканяше човека отсреща да запази тайната му.

Днес обаче лицето му бе необичайно бледо, нямаше и следа от тена, който бе получил при едно скорошно пътуване до Дубай. И обикновено яркосините му очи, без съмнение най-привлекателната част от лицето му, бяха подути и зачервени, сякаш е плакал. Той докосна с пръст крайчеца на едното и усети една капчица да плъзва по пръста. Беше се просълзил, докато повръщаше, и дори не го бе усетил.

Закашля се, засрамен от проявената слабост. Марсел Ролан Д’Авежан — ненавиждаше да го наричат само Марсел и позволяваше само на жена си да му казва Роли — бе мегамилионер, постигнал всичко със собствените си ръце. Преди почти трийсет години бе наследил малка металургична фабрика от брата на единия си дядо, заклет ерген, и я бе превърнал в една от най-успешните индустриални компании в Европа. Благодарение на факта, че имаше опит в обработката на титан, компанията бързо бе станала водеща в бизнеса със строежа на самолети някъде по времето, когато старецът внезапно бе започнал да страда от необяснима имунонедостатъчност, която по-късно щеше да стане известна във Франция като СИДА — или СПИН в англоезичния свят.

Младият Ролан бе дясна ръка на стареца и се зае със задачата да ръководи Нантския металургичен завод — както се наричаше по онова време според традицията, установена от неговия прадядо още преди Първата световна война. Ролан Д’Авежан премести фокуса на бизнеса и създаде „Юродайн“, истински металургичен конгломерат, където годишните заплати надхвърляха четири милиарда евро, а в петте филиала на компанията работеха над осемдесет хиляди служители. „Юродайн“ се превърна в доминиращ производител на турбини за реактивни самолети, използвани както от военни, така и от цивилни машини. Под негово ръководство компанията отдавна бе надхвърлила пределите на металургичния бизнес и се занимаваше с изграждането на хидравлични системи, транспорт на стоки и пътници, производство на стоки за бита като хладилници и прахосмукачки под различни търговски названия, както и с добив на електроенергия — след като придоби общо четири атомни електроцентрали във Франция и още една в Чешката република.

При изкачването си нагоре Ролан неведнъж бе прекрачвал моралните и законови граници. Някъде в началото дори бе платил, за да пребият сина на негов конкурент, за да сплаши съперника си и да го принуди да се отдръпне. Разбира се, беше мамил с данъци, беше бъркал в пенсионни фондове, беше раздувал цени, беше подкупвал, шантажирал и продавал съзнателно дефектни резервни части, но за пръв път му се случваше да се замесва в убийство.