Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Сега, когато и тази граница бе пресечена, не му оставаше нищо друго, освен да го приеме и да продължи. Чувстваше се по-уверен. Забеляза няколко издайнически петънца бълвоч на яката на ризата. Свали си сакото, развърза луксозната вратовръзка и съблече ризата. Една от многото му мании бе да носи риза само по веднъж. Беше започнало като прищявка, когато почна да печели добре, сякаш си казваше: „Аз съм преуспял и мога да си го позволя“.

В последно време, когато залозите ставаха все по-големи и стресът оказваше своето влияние, някогашната му мания се превърна в нарастващ страх от бацили. В повечето случаи успяваше да го овладее, но когато наоколо нямаше хора, които да го забележат, започваше да се мие постоянно — използваше силно дезинфектиращи сапуни, и да се къпе при всяка възможност. Чрез интернет се запозна анонимно със специалист, който произвеждаше по поръчка силни дезинфектанти, на ръба на риска за употреба от хората, но пък почистваха кожата в дълбочина.

Когато беше принуден да търпи компанията на други хора, неизменно си носеше флаконче с дезинфектант за ръце. Ако го попитаха, обясняваше, че има неприятно кожно заболяване и ръцете му са чувствителни към някои химикали. Като се имаше предвид изграденият му облик на защитник на околната среда, превърнал „Юродайн“ в „зелена“ компания още преди това да бе станало модно, хората бяха готови да му простят подобни странности.

Той отвори стария, датиращ от осемнайсети век гардероб и извади една от двайсетте еднакви безупречно изгладени и колосани ризи с монограм на десния маншет и истински кокалени копчета. Материята полегна върху кожата му, гладка като коприна. Предната вечер жена му бе излязла с приятели и Д’Авежан бе взел един от своите специални душове. Гърдите му изглеждаха сякаш са били изтъркани с промишлена шкурка.

Закопча ризата, завърза вратовръзката на идеален възел и се върна в кабинета. Панорамният прозорец — кабинетът беше разположен на трийсет и петия етаж — гледаше към Ла Дефенс, търговския център на Париж, и Булонския парк, втория по големина градски парк, побрал в себе си прочутия хиподрум Лоншан. Към всичко това, естествено, се добавяше и забележителен изглед към Айфеловата кула. Беше късна утрин. Пътищата гъмжаха от коли, по Сена сновяха туристически корабчета и въпреки това градът изглеждаше свеж и чист.

Д’Авежан си наля чаша перие от бара, майсторски скрит под перваза на прозореца, и позволи на стомаха си да се облекчи с едно оригване. И какво като научният екип на Джейкъбс е избит? Не ги познаваше лично, а смъртта им щеше да спаси милиони, дори милиарди в недалечното бъдеще. Не си ли заслужаваше тяхната жертва? Д’Авежан, разбира се, съжаляваше, че бяха платили най-високата цена, но това само щеше да допринесе за спасяването на човечеството. Побърза да предположи, че не са страдали. Наемникът, с когото работеше, бе истински професионалист и би се погрижил да стане така. Представи си как падат още с първия куршум и се зарече да не чете за случая в медиите. За съвестта му щеше да е по-добре, ако поддържаше илюзията за бърза смърт, отколкото да научи, че са загинали в мъки.

Изхвърли празната зелена бутилка в кошчето и насочи вниманието си към високотехнологичния терминал „Блумберг“, безценно средство в света на финансите, място, където не се допускаха чужди лица.

Провери последните цени за „Юродайн“ и направи неизбежното сравнение с неговия пик преди няколко години. Те също бяха жертва на кредитния срив в глобалния пазар за недвижима собственост, макар че продължилото след това снижение на цените на неговата компания можеше да се отдаде на недъзите на съвременното общество, неспособно да различи гората заради дърветата. Доскоро „Юродайн“ бе в позиция да се превърне в един от световните лидери в производството, съхранението и разпространението на зелена енергия. Но вместо това енергийният филиал на компанията бавно подкопаваше печалбите, които трупаха други подразделения, и я завличаше към дъното. Тази сутрин акциите бяха спаднали с още половин евро само защото един договор с испанска компания беше „преоценен“, което на езика на финансите означаваше прекратен.

Още не се бе отърсил от тези неприятни мисли, когато личната му секретарка го повика по интеркома.

— Мосю Д’Авежан, мосю Пикфорд ви търси по телефона. Както винаги твърди, че е спешно.

Д’Авежан направи кисела физиономия. Ралф Пикфорд бе паразит, хранещ се от разпада на енергийния пазар. Или поне така мислеше Ролан за него. В действителност американският милиардер бе един от най-хитрите играчи в бизнеса и същевременно държеше най-големия пакет акции на „Юродайн“ след контролния пакет на самия Д’Авежан.